22.12.2009 г.

feast of silence



Ако аз съм разбрала друго
лъгала съм се.
Хадес се смее под шапката си
минимум на дъх и половина;
мъжете и жените
щриховат паметни камъни
с дати на смърт и на раждане.
Ако аз съм разбрала друго
лъгала съм се.
Не се страхувах задето съм будна
нищо че ме пронизваха
с чужди студени очи
сякаш се стараеха да ме спрат между тях
и кръгът им непрекъснато се стесняваше.
Ако аз съм разбрала друго
лъгала съм се.
Познаха ме по дългите
неспокойни коси,
пораснали с разказването на приказки,
залисани
забравили се
и не вярващи на думите си.

И ако всичко което ще последва по нататък
ще е непрестанен порой
от спомени и за след това
то тогава ще съм принудена
да се отметна
силно назад
и ще тичам (без да оставям следи)
докато усетя сухия мирис на пясъка.

14.12.2009 г.

праз_ниЩно



*докато павираше мислите си
за да мине по тях с
всичките лепкави ежедневности
с купуване на подаръци
картички ---
праз_ниЩно_ст.......... до
последния хит на парфюмите
заедно с емоционалните си
пикове и спадове
и очакванията другите
да се съобразяват с това,
неизменно отекваше
в домакинската ниша на
посредствеността
усвоявайки упражнението
да пропусне шанса да бъде себе си



*(макар и дълбоко в представите си

да клонеше към чудачество)

11.12.2009 г.

Понякога и само понякога

говореше сантиментално
с въргаляща дикция
заравяща лятото в сняг
комбиниран с
*тартар, резен лимон
и временно тъжно лице.

впрочем дори някак си
свързано
с блажена усмивка
по прекрасните излети
с подскачащо кученце
букети от рози
шепот на лилии
покривки на винен пипит
сгъваеми столове
и други подобни неща.

Понякога и само понякога
докато не се почувстваше
снежинка от пряспата
в която се приземяваше
и последната капка дъжд
на душата му –
по-ниско от кучетата,
просто
на стъпало от прага
до белите петна в паметта

-------------------------------

* вид сос 

10.12.2009 г.

джу, на голо


джу обичаше смутено
в присвита условност
като че в спазъм
и другите я възприемаха
по странен
неестествен начин
без да знаят точно защо
отдалечени
в малките си леговища
и бърлоги,
в миниатюрните
си житейски тунелчета
загърнати
в своите екземпляри
на "брулени хълмове"

джу имаше чувството
че в нея се е вместило всичко
добро или лошо,
всяка възможност
всичко на света
събрано на едно
разлюляно като море по време на буря
матово непрогледно замайващо
пълно с боклук
и необясними подробности –
като чувал натъпкан с любов
неравна отвън, но пълна
с непостоянните ветрове на нещата

вечер се разливаше
на сърце и причини
на велико безвремие
и цветя окъпани в дъжд
на слабички колене
и изопната ненаситност
на тялото си
на черни криле
потръпващи в транс
на плуващи облаци
и хвърчила под наклон на небето


и все пак джу беше щастлива
съвсем малко объркана
в своето стихотворение незадържащо дрехи

муууууууууууууу по хоризонталата




на съседната маса
има две сини крави
спагети от слама
и бутилка шампанско
провлачено
муууууууууууууу
по хоризонталата
лакоми устни глуповато окапани
вечерта е в очакване
(механично в съзнанието)
на съседната маса
като спирка под_надлез
за последните влакове

9.12.2009 г.

illusion




беше й някак плътно и пухкаво
наподобяващо облак
емоционално загърнато бухнато
кифлено-пудинго-фурнено
беше й собствено зимно и
мохерно
шапко-ботушно... безповодно
бъбрещосмешно, парфюмно и плюшено
беше й сякаш предколедно

2.12.2009 г.

вместо трофей





"Дали през следващите дълги години жирафите ще си спомнят за своята изгубена родина? Къде са тревите и трънливите дървета, реките, водоемите и сините планини? Вятърът е отвял чистия сладко ухаещ въздух в друга посока. Къде са останалите жирафи, които някога тичаха редом с тях и препускаха в галоп из хълмистата земя? Бяха ги напуснали всички, бяха тръгнали по свои пътища и никога вече нямаше да се завърнат. Къде е пълната луна в нощта?
Жирафите се размърдват и събуждат в тясната си клетка, пропита с миризмата на изгнила слама и бира.
Сбогом. Сбогом. Пожелавам ви да умрете по време на пътуването, но заедно, за да не би едната от двете благородни глави, които сега се очертават върху синьото небе на Момбаса, да остане сама да се върти наляво-надясно в Хамбург, където никой не знае нищо за Африка.
Колкото до нас, ние трябва да открием някакви големи прегрешения спрямо самите себе си, преди да посмеем с дължимото уважение да помолим жирафите да простят греховете ни спрямо тях."

out of africa,
isak dinesen - (karen blixen)





написах по_следващите редове, повлияна от горния пасаж (една извадка от книгата Извън Африка на Karen Blixen, писала под мъжкото име Isak Dinesen), който завладява с безапелационната  красота на изказа, така също и с тъгата на смисъла, разказвайки за два жирафа, отвлечени с лодка и докарани на пристанището в Момбаса, за да бъдат превозени до Европа

вместо трофей

две брезентови дупки
в набръчканото лице на ноември
наподобяващо хартия покрита с плесен
с напукани цветни илюстрации
потъмняли като мръсен сапун
като стара черупка на охлюв с петна
от какви ли не буболечки;

две брезентови дупки в единия ъгъл
на проскубаната му предзимна коса
оплетена в паяжини и ръждясали залези -

като обикновени газени лампи
неуместни, както отвътре така и отвън,
за да забележат нещо общо
в светлината на една друга вселена
която притежава свое собствено сияние,
своя неоспорима стойност... и
това което представляват самите те,
колкото и дълбоко да са отпрани
от празнотата, безсмислието
и глупостта на света със сухи като пепел

очи

1.12.2009 г.

с камъните в градината си

къщите в които живеем
са откраднати
от очи на бездомници
пропилели живота си
да превръщат
лицата си в сгради –

в шествието на преходното
между сълзи и храна;
загубващи стъпките си
пиейки йогурт –
нуждаещи се от притежания
грижи, спокойствие…
отърваване от
улични котки
и кучета,
от
хлебарки и червеи
в пръстта на саксиите

и
л
и

(с камъните в градината си)

в крайна сметка човек
е по-скоро нещастен –
възнамерявайки да бъде щастлив

28.11.2009 г.

в удобната поза на гъдела


дали още се смее
равноделно на срички сякаш
пукат царевични зърна
на подскоци в кух словоред
или просто отлежава на страницата
в удобната поза на гъдела
разкрепостен като опиянение
въодушевен да отлага
каквото и да било
каквото и да би могло да се случи
дали още се смее
по настойчиво от обикновено
пребиваващ
между вдишването и издишването
в смътната област
на чувствата
сега вече съвсем бледа
и леко замърсена
като сапунена вата
дали още е убеден
в склонността й да (му) вярва
че е способен да й прощава
всяка нова непредсказуемост
че дори и тогава когато
тя му се струва всъщност
съвсем непростима
дали все още успява
да отгатне

и назове какво става с него

когато
  тя го гледа п р е з_ с м я х

знам че ме харесваш

но това ли искам...
нощем плача и умирам
сутрин ставам пак силна
откъсната от брега
като рибарска лодка
с разпуснати весла
по разхвърчани посоки

в същата влачеща пенлива река
с безжизнени ръце крака и кореми
на безоки идиоти превърнати в мраморни трупове
докато някой се изкачи нагоре по плитката ми
и ме затисне под всички тях

знам че ме харесваш... така

въпреки че всъщност



седеше и наблюдаваше
как светлината боядисва дъските на пода
в яркобяло и тъмночерно
и трагическата маска, която приемаха от този факт,
въпреки че всъщност имаха най-просто значение да ги тъпчат,
й пораждаше мисли за нещо драматично и
най-вече фатално и я оковаваше с убеждението
че това е последното й идване в тази къща,
последното й влизане в тази стая на детството
където почти през цялата му вместимост е търсила една кукла
и това бе чувство на дълбока безсмисленост,
на което не би могла да прикачи каквато и да е причина,
освен безкрайно дългото отсъствие на
тогавашното време в сегашното, употребено
в узряване нежеланието й да се върне

25.11.2009 г.

слана

пясъчна съм... понякога
(на изчерпване)
се обръщам срещу себе си
нахлупила дълбоко
шапката си
почти до петите

неохотна съм... заслонена
от стъклената сплав
на недоверията
подтикващи ме
да се преобразявам

немислима съм... защото
и щастието като се използва
от самото използване
взема такса
и винаги се надява да мислят
за него

неясна съм (си)...
и може би така е по-леко
между нещата в стаята
в лабиринта на гласа си
на разстояние от краката
когато те влизат
дори и от друга дата
на страницата от слана

вчера и още преди това
















миналото го няма --
паднало е като звезда
в меланхоличната ложа на пространството
и мухи са го накацали по лицето
безчет мухи
които бодат с игли в очите му
и така го карат да се преглъща

ако го разказваш
думите могат да отнемат цял календар
а може и обратното -
да вместиш свършилите му дати
само в няколко букви : : :
                                    самотно
студено

и като любов е търсило изход
преобразено в малка калинка
лазеща от сърцето към лактите ти
за да политне
увита в найлонови снимки
и
да изчезне в чужда ръка

24.11.2009 г.

(без радост отколкото от угризения)

едната половина от нея я нямаше
сънуваше я толкова малка
като притурка за кратка любов,
последвана от внезапно изоставяне --
уязвима като крилете на пеперуда
непрекъснато триеща от себе си
излишните думи изрисувани съвсем произволно,
(без радост отколкото от угризения)
и може би й липсваше даже душа
за да не разбира че всичко това
едва ли има някакво особено значение

беше игра

позволена на възрастни
и не толкова млади
(че да я забравят),
започнала неопределено
и напълно спонтанно
на улица
само от тротоари
нехвърляща сянка
превъзходна за развлечение
измислена с неангажираща креда
за да съвпадне поне с няколко цвята
и въпреки прахоляка и врявата
на температурните разлики
между ходилата и камъка
създаваше впечатление за танц
на листо от дървото на вятъра --
без ръце и вероятно даже без тяло
а само като един женски глас
приканващ все по-настоятелно
от края на паметта независимо
дали ще го разпознаеш


и защо не

21.11.2009 г.

колко думи е да обичаш

седнала е на ръба на ухото му
с намерението да говори
независимо колко сол
попиват очите
от писалките в мозъка :
за
подходящите погледи
за съвсем малки причини и следствия
скрити в себе си като една
смачкана топка хартия отъркаляна в болка.

иска да
заплати значението си с цената
на всичките разминавания
съчетавани с лъже-хармония
в тишината на затворените му мисли

половината е домашна птица с
търпеливи пера
а останалата е отесняла от сърцебиене
колко трябва да каже
вдълбавайки
гръдната кост
с потоци мастило
скърцащ пясък от миналото
ветрове и листа за да понесе началото
с което ще е настъпила зимата

7.11.2009 г.

атавистично


Малко крив е този ден
малко наляво –
вижда се че скоро е станал от сън
на фона на кана кафе
и случайно преминаваща памет,
така че когато човек го гледа анфас –
получава илюзията че го вижда
едновременно анфас и в профил

като в измамен портрет на Пикасо

Часовете му звучат по онзи начин
като звънене по телефона
когато някой се обажда
от много далеч между две
тъмни
затворнически времена

Говори бавно и принуждава
събеседника си да бъде нащрек,
като че излива течност от шишенце
с капкомер в чаша,
при това не му спестява никакви
каквито и да са подробности

 
По-нататък (и той) ще изтлее
в най-ситна
звукова пепел –
сипкав превит,
забравил как се ходи и приказва
и май не е нищо повече от един
преместен шкаф по разстоянието
от сутринта до нощта

6.11.2009 г.

днес, защото искаше да е искрен




днес, за разлика от предишните петъци
(защото искаше да е искрен)
той я усещаше
извън лицемерието
извън толкова честото преструване
да не се разбере,
че е вероятно и да се случи

или може би просто
изостряше сетивата си
с не_дотам
позволеното използване на сърцето
и само ако знаеше
защо се получава щеше
да знае и как да
го овладее това така неочаквано
нахълтване на обаянието й,

проникващо го чрез уханието на дъха
и извивките на бедрата й
и дори може би даже
и от самата невинна мисъл
за красотата й, живяла
до-сега на своето място

като цвете в леха, очакващо
единствената промяна
в избора на ръката, която
ще го освободи от
така комфортната неподвижност.

днес за разлика от другите петъци
или само защото
бе склонен да отхвърли всички условности
я намираше смущаващо вълнуващо_образна
в минутите на нейния глас,
съпроводен от движенията й
който бяха ту коляно, ту нежен пръст
или непокорен кичур коса.

днес тя просто бе тук бе тук бе тук...,
където по-рано нямаше нищо

9.10.2009 г.

caravan palace



аз съм търговец, НE_известно откога
купувам някои стоки, които друг не би купил
а по-скоро откраднал, може би защото
в състава им се крият частици
понякога събирани, а друг път намерени,
претопявани и отливани; сглобени в детайли
в сезона на морзовата азбука
под палещите слънчеви очи на г - о - п - д
(god)_онзи с райскиге ябълки
и изискания речник, НO аз съм само търговец,
така че_ моля, оправдателно е
да ми говорите с просташки намеци

5.10.2009 г.

Хей, ловецо на мигове


Седиш подпрян на очакването, където бе оставен до после –
най-много пет часа или след минута-до две.
Нямаш ръце, за да свериш портфейла си с ѝмането си,
а и за какво ли би ти послужил, честно казано, щом
притежаваш цялото време в два забележителни крака,
един от друг по-различни, бавен и бягащ – къс и изтеглен.
Понякога, когато увисваш на по-изразено криволичещия си тестис,
ги прехвърляш един върху друг, но това трае само минута.
Ти, придобития за две евро на мястото на думите, които можеха
да получат плацебо-обяд, плюс малко зехтин и домати.
(Сиренето и хляба – заслужават шампионите.)

Хайде, пич, ти си артист под дървото на плача.
Цена нямаш! Всички гледат към теб –
като помощ за памет, за отбелязване на това от което
са най-притеснени.
Нямаш бръчки, протези, а с бързината си нараняваш.
Държиш адско кормило, фантастичната нула на празнотата;
загубените достойнства, гратисния период на необятността;
четирилистните детелини, куршум... най-добрите завъртания.

Това се нарича ТО – Придобитото от Живота.
Като фамилно име на бездната. Дъжд в последната вена
на страничната крива.
Управляваш наравно с Евангелието. Стоп. Даже повече.
Лаком, скърцащ, саркастично-безбожен непоносим Реалист.

4.10.2009 г.

Кламери



Ноември е -
запуснатите плажове
са като сметища
за дрехите на лятото,
със вкус на прах
и демодиран блясък...

Солта избила по обувките
боде зеницата на
залеза –
и му пришива
пясъчни нюанси

Ноември е
известен ексцентрик
без никаква романтика –
развъждащ
от хайвера на писмата ми
пираноидни кламери.

* * *

Палтото ми –
приело външния ми вид
пристъпва сгърбено, само,
с поскърцващи обувки
и сърце по улици,
които трябваше да бъдат наши

и разпознава всеки нов етаж –
стъпало по стъпало,
което му подсказва, че с един замах
ще трябва да заспи на закачалката.

* * *

Черен гарван врана сива
не от рода corvus семейство corvidae –
вид corax или corone,
при който
важен е клюнът и погледът
и онази усмивка или...
насмешка ли
докато
реже жилетката на нощта
по изопнатите й нерви
и след няколко унищожени
ръкава - сяда,
кацнал в спокойствието си
на клон
над лявото рамо на тъмнината
за да награчи
часа на развиделяването
и удари камбаната на храма

черен гарван врана сива
плъзни сянката на самолета
и измъкни черната кутия
за да не остане нищо за разказване

* * *

Беше смърт
Беше сън - стон на дрънкалка,
железен камшик, обучен на болка;
сляпа чайка в тапета на слънцето.
Беше сън - ръб на звезда,
огъващ змии по орбитата на мрака -
беше смърт на деня.

* * *

На друга страница
градът се стича през олуците
вали по тротоара
подхлъзва се
в количката за пуканки,
отдъхва си с молив в ръка
на друга страница –
по цели часове,
прелистващ
слънцето от изток към неделя.

29.09.2009 г.

репетиция на времето

(при капацитет
на намалена подвижност)



. . .

. .

.

вървят в низходящ ред
по хипотенузата на
право-ъгъл-ностите,
съзнавайки
своите ограничения
виждащи в черно и бяло –
внимателно придържащи се
към собствените си
заключения
с възможни гаранции
за стъпките
които ще направят
предвидими
и леснодоказуеми
като питагоровИ теоремИ;

. . .

. .

.

пропускат моментите
за да погълнат повече живот
по-малко отворени
по-малко осезаващи –
загубили толкова много думи
месец... след месец...

. . .

. .

.

наистина ли няма да остареят
без да са чайки между
перките на вятърни мелници
или два жадни слънчогледа
оранжеви и червени от пламък,
умиращи за и от любов
като черни птици
в горната част на ирисите си

19.09.2009 г.

НЕ з н а м з а щ о




приличаше на връщане
преминаващо по тротоара на инерцията
залитащо като кукла на конци
за разлика от други
забодени с карфици по парапета на посоките
с протегнати напред ръце

имаше си свой начин да продължава
или да спре
когато пресичаше на студено
или падаше
изплъзнало се между пръстите
на някаква дума
сякаш пукаше камъчета по фона
на отъпкания асфалт

при първия случай на разминаване
приемаше формата
на пух
мъгла
отминал сезон
люспи сняг загърнати в шал
кръг заоблен от шепите на някой (искал да извика
О – о – о – о... бичам)
капки дъжд рукнал нагоре
с примес на още нещо
което завинаги засяда в сърцето
когато иска да убие някого
НЕ з н а м з а щ о

12.09.2009 г.

приобщаване

вероятно някъде e написано
че хората са като клонче
че растем като листата от пъпките
листата окапват
клонката расте
и изобщо всичко е свързано
като при дърветата
видимо и невидимо
грубо и нежно
короната и корените



и всички започваме да си приличаме
по косата по дрехите по храната
все едно тесто
и кучетата затлъстели
а лицата ни с маски -
всичко е просто
и едва ли някой ще го оспори
и едва ли някой ще
дръзне да противоречи
а ако се все пак
се намери такъв
всеки от нас
трябва да го заплюе

тиквен пай

"Писането не говори, то е безшумно... крещи тихо"




Предметите са облечени в думи.
Думите служат на предметите.
На образите, на поведението. На песните. Маркират спомени.
Те държат всичко. Те имат достатъчно, за да разкажат за всичко.
Биографични, автобиографични, социалноконтактни,
асоциални, подчертано основни,
коренно различни, безлични самопризнания.
Закачени по ръцете правят любов. При засилване охлаждането
на климатика болят в областта на шията.
Строят тераси когато искат да хвърлят поглед към небето
и наричат звезди. Въртят велосипеди в парка, заобикалят мравки,
пият кисело вино. В почивните дни заемат голямо легло
и когато заспиват в леглото
понякога чуват как хората ги одумват. За да не слушат -
завиват се през глава с износените юргани, спомнят си как са ги използвали за какви ли не глупости

каква прекрасна есен ни очаква
с бисквитки и сметана и липов чай
червенобуза жълтокоса
с полепнали мухи по гънките на задника

И накрая, обидени, просто изпращат по дяволите целия свят

9.09.2009 г.

е. е. къмингс

***

няма може би да бъде винаги така; аз казвам,
че ако твойте устни, тъй обичани от мен, докоснат
устните на друг и ако твойте скъпи пръсти стегнат
сърцето му тъй както стягаха доскоро моето сърце;
ако върху лицето му се спусне твоята къдрица
в познатото мълчание, или при тези
вълнуващи големи думи, искащи да кажат всичко,
и останали безпомощни пред разума накрая,

ако това стане, аз го казвам, ако това стане –
ти, която си ми на сърцето, изпрати ми само дума;
ще отида за да я открия и протегнал й ръка
ще кажа Получи от мене цялото блаженство.

Тогава, изоставила ме, аз ще чуя песен
На самотна птица в глухо място.

***

кембриджките дами имат мебелирани души
и са некрасиви с умове удобни
/също с протестанстско благословение те
са безформени и неблагоуханни духом/
вярващи в Христос и е Лонгфелоу, вече мъртви,
неизменно се интересуват те от толкова неща-
дори и в този час ще се намерят още
възхитени пръсти да плетат дали за Полша?
Несъмнено. Докато лицата мило си предъвкват
Известния скандал на Мисис Н. С професор Д
…кембриджките дами са безчувствени към
Кембридж ако в техните кутии от
лавандулово небе, открая
трещи луната като късче от сърдит бонбон

***

кой знай дали луната е
балон, излитнал от огромен град
в небето - и изпълнен от

***

скакалец

лцеакаск
ът
който
п)ред о(чите н)и
сегасесг
ъва
СЛЕКЦААКА
и
подс(ка:
ч


аДа
раз(ста)мес(не)т(пак)ен
.скакалец

***

между гърдите
на чудовищната
Марж мъже
лежат
и хвалят ларж

на Марж за галене заобленото
тяло пръстите им
дървета местят
торби товарят бурета
въртят

любовно
около халби
се увиват

ръцете
на света са собственост телата
тежки и пияни
обаче са на

Марж
и
тънката зелена чантичка
която е лицето й
отварят в златношишкава

усмивка
ура
ура
за едрите
мъже лежащи

на чудовищната Марж
между гърдите
и силните мъже
спящи

на Лил между бедрата

***

насред стаята
стои самоубийство
и вдъхва роза от Хартия
в себе си усмихнато

"някъде е пролет и понякога
хората са истински:представи
си някъде са истински цветя но не мога
аз да си представя защото ако

можех,те някак си не
ще Са"
(се усмихва той
усмихнат)" но и аз няма

всякъде да бъда истински за
теб след миг"
е руса и
ръцете й са малки

"и всичко е по-лесно
отколкото съм предполагал че ще
бъде;даже споменът как кой
кого погледна пръв при все танцувайки"

(луна от облака изплува
часовник отбелязва полунощ
пръст дърпа спусък
в огледалото влетява птица)

***

Въображаемо интервю

Защо рисувате
По същата причина, поради която дишам.
Но това не е отговор.
Няма отговор.
От кога няма отговор?
От времето, което мога да си спомня.
А от кога пишете?
Също от времето, което мога да си спомня.
Искам да кажа: поезия.
Аз също.
Кажете ми: вашата живопис не пречи ли на вашата поезия?
Напротив: те са привързани много.
Те са твърде различни.
Твърде: едното е живопис, а другото е поезия.
Но вашите стихотворения са по-скоро трудни за разбиране,
Докато вашата живопис е толкова разбираема.
Разбираема ли?
Разбира се – вие рисувате цветя, момичета и залези; неща,
Които всеки разбира.
Никога не съм го знаел.
Кое?
Че всеки…
Иначе казано, не искате да бъдете сериозен.
Трябва да сме двама, за да бъдем сериозни.
Е, добре, да видим… ах, да, един последен въпрос: къде
Бихте живял, когато войната свърши?
В Китай, както винаги.
В Китай ли?
Разбира се.
Къде в Китaй?
Където живописецът е поет.

***

превод: Николай Кънчев

5.09.2009 г.

може би

във времето през което ще мога да виждам

ще ми се струва

че разстоянието от мен до видяното

ще са точно онези няколко крачки

които ще ми е невъзможно никога да направя


и когато се отдръпна и прибера навътре

където всичко тече с примитивни

назовими чувства

в свят на демонстративна показност

в който даже леките спъвания сриват достойнства


може би ще съм разбрала че краят на една улица

е там където започва друга

и че единственото и което си струва

е да се живее така, както и колкото може

да се живее

2.09.2009 г.

подводни течения

На Тала, Наталия - Майка ми

Любовта е неизвестно какво, което идва неизвестно откъде и свършва неизвестно кога. Любовта е изменница... (вероятно я е било страх да бъде щастлива).

Съществуват и други страдания, освен любовта.

На леглото са пръснати снимки. Хваща една и я гледа. Зелена трева, къща в бръшлян - трябва да е вила. Вила е., зад къщата, по-тъмнозелена гора. На тревата шарена топка. Люлка, шезлонг. Къщата е с дървени щори. Спуснати. Куче встрани. Малко е. То иска да порасне. Да ближе лапи, ръце, да тича. Да носи пръчка, да гони топката. Когато е гладно - да бъде нахранено. И много други кучешки радости. Маха с опашка. Как ли се казва? Кучето: Пупи, Цезар, или само "Куче, подай лапа"?; "Куче, долу!" ; "Куче, не гази цветята!", "Куче, тук!"; "Куче, седни!"; "Добро куче!"

Оставя снимката. Трябва да пусне пералнята. Да сготви. Да разкъса месото на порции. Да го хвърли в тенджерата. Да се отдръпне, оцапана с кръв, миришеща на белина, нажежена ютия и двойни ръбове на ръкавите.

Събира снимките, уханието на треви, звуци на лято...Пак се вглежда в първата снимка.

А момичето е красиво. Седи на празна пейка пред къщата. Облечено в Късен следобед. Отхапва зелена ябълка и се усмихва. ДухаШЕ вятър и сенките на клонките галят лицето му. Голите рамене. Постланата с пясък алея.
Цветът на косата му е различен.

Много е млада. Как е попаднала тук - сред толкова много стари години? Точно в тази рамка.
Да, чувства я непозната. Само портрет, снимка на къща, трева, куче без име... Измислен персонаж или си има протототип?
Пали цигара, докосва устните й. Десет секунди я гледа и всички думи, които би трябвало да й каже й се струват лъжи и глупости. Сама е... отделя се бавно от снимката. Обръща й гръб.

Облича се, слага червило. В огледалото остава непоносим срам, препрочетен хиляди пъти.
И толкова малко любов, че няма да стигне да си прости.


(какви ли не глупости си измислят дъщерите)

19.08.2009 г.

нанякъде, къде ли не... уфффЪф

(мракът е ангел ударен от гръм
важното е че през нощта
се чувства като у дома си)
*

* не е цитат

нощта е наполовина
но сякаш –
цяла е в мен
и като да е
прекалено тихо...

че
утрото било по-мъдро
E лъжа –

разплело облаци
за нов дъждовен
стих
втечнява
корените ми със
сричките нагоре
оттича се
(безотговорно)
във мастилена
вълна
пълзи по пясъка
като безримие
кривИ
в потоците
изкачва планини
където слънцето
(това и чакало) -
отново ще изригне...
а върху
страницата ми
откликва само
мократа следа
и фразите
превърнати в канали
и целият ми интерес
към писане
в компанията
на защо и как
нанякъде(къде ли не)
отплава






""Реките са пътища, които вървят вместо нас
и ни отнасят там, където искаме да отидем.

Блез Паскал

17.08.2009 г.

като приказка почти




в свят оставен без покрив
пренасящ зелена горещина в цигулка от бяло дърво
няколко бръмбара
скакалци и две хвърчила
цял ден си прекарали заслушани във мълчанието
което потъвало и се надигало нагоре
спускало се и възвисявало по
въздушната лекота на една панделка
с цвета на плажния пясък
изписвайки бляскави ноти върху водните кончета
летящи в костюми на мънички ангели
в кремаво бяло и златно
сред къдриците на които
се разплисквала дантелена пяна
от оранжадено-лимонадените фонтани
закриващи с лепкавосладки ръчички
учуденото примигване на едно гущерче
с толкова тъничка кожа
че сякаш било облечено с каймак на изстиващо мляко
и следобедът можел да се побере цял
в големината на тръстикова лодка
не по-широка от овална кутия с бисквити
дори и с връщащите се от някъде червени калинки
и това наистина било лодка
толкова стара
че била пуснала корени
почти

15.08.2009 г.

пастет от пъстърви

когато се разделяш с някого
когото си обичал
ти остава вкуса
на червено - черни
стипчиви къпини
избуял по небцето ти

онемелите гларуси
ровещи в пясъка
задрямал да чака другото лято

седефената пепел
от пъстървите
на Шуберт, Ваян и Виан
изядени лакомо
по сезонния ценоразпис
на летния глад

а споменът ти още лочи
лапа... търси
невъзможно му е да те напусне
докато не бъдеш
изкашлян
с л у ч а й н о
с последната хапка пастет
от гърлото на носталгията

13.08.2009 г.

една част от нея









животът й –
чергарски тефтер, разливащ мастило
в обиколки от изрази
на връщане от кино или ресторант,
които няма да станат книга;

млечен път
без път и без мляко;
неспрегаем глагол,
няколко инфинитива –

мъниста от сметало в устата й,
без еквивалент на никой друг език;

очите й –
кръгове от миражи,
заседнало небе, бездънна синева –
обичат кучета,
защото харесват ветеринаря

тялото й –
вятърна вълна, която се разбива
в хартиени планини,
докато в ушите й отеква
гръмогласният смях на невидими зрители –

разтваря ръце и се мъчи
да плува в напразно прахосани часове
и бездомно умрели думи

паметта й –
ходи боса в тревата, коси цветовете
в поляните, никаква мисъл не й се мярка –
обръща гръб
и чака да стане "бяла и добра"

12.08.2009 г.

OPERA IMAGINAIRE

LAKME - Léo DELIBES




Nozze Di Figaro - Mozart - Voi Che Sapete




Verdi - Traviata




GOUNOD - FAUST - Le Veau d'Or




PUCCINI - MADAME BUTTERFLY




TOSCA - G. PUCCINI - E Lucevan Le Stelle




RIGOLETTO - VERDI - Donna E Mobile

11.08.2009 г.

*МИТОТЕ




Зная делата ти, че не си студен,
нито топъл. Дано да беше ти
студен, или топъл.
Така, понеже си хладък, нито топъл,
нито студен, ще те повърна
из Устата Си.

Откровение на Йоана 3(15,16)



Две души вървят в пустиня от подвижни пясъци.
Едно северно сияние се опитва да ги догони.
Все по на ЮГ.
В края на пътя ги чака стар, опънат
между ганглиите на цивилизационната система
океан.
Те ще се потопят в неговата приютяваща
бездомност, но само ако преди това не ги
погълне домът на пустинята.
Всъщност това няма значение нито за
подвижните пясъци, нито за опънатия от нерви
океан.
Единственият смисъл е в северното сияние,
което се опитва да догони двете души.
Все по на ЮГ.
И за да разберат неговото значение,
ТЕ просто трябва да спрат.
И да видят какво оставят зад себе си.
Дали северното сияние е идеята, тръпнещо
търсеща нова среща, или просто става въпрос
за шведски тройки???
Дали опънатият от нерви океан не е пръскащото
се от полови предразсъдъци така наречено
НАШЕ общество???
А какво друго е пустинята, освен пълната
празнота на атрибуторския поглед –
създаващ тъждество между акт и потенция???
Пътят към океана минава през подвижни
Пясъци...

НАДИГА СЕ,

макар и с болка, живот, копнеж...
”Търси и ще намериш” някакси неволно се
излива в поток от ветрове. Усмихваш се
и плачеш без сълзи...
ТИШИНА –
И в ТИШИНАТА – глас,
а в Мрака – светлина. Ирония застива в мисълта –
Хармонията е щастие, нали?!
Не знам какво се случи по нататък
Тук се удавиха –
в безрезултатност пак да обитават.


* Митоте е причината хората да не са наясно какво искат. Те не са в съгласие със себе си, защото вкараните в ума програми – всички споразумения – не са непременно съвместими една с друга.

4.08.2009 г.

"Човекът без качества"

Изглежда, добропорядъчно-практичният реалист
никога не обича и не приема реалността в цялото си сърце.
Като дете той се крие под масата,
за да придаде с този гениално прост трик необичайно
фантастичен вид на стаята на родителите си, които ги няма вкъщи.
Като момче мечтае за часовник. Като младеж със златен часовник –
за подхождаща му жена. Като мъж със часовник и жена –
за висок пост, и когато щастливо затвори този малък кръг от желания
и се разлюлее насам-натам във него, запасът му
от несбъднати мечти като че ли изобщо не намалява.
Понеже, когато поиска да се извиси, прибягва до сравнения, до символи.
Очевидно защото снегът понякога му е неприятен –
той го сравнява със белеещи се женски гърди.
А когато гърдите на жена му започнат да му омръзват –
ги сравнява със белеещ се сняг.
Би изпаднал във ужас, ако устните й един ден се окажат
роговидна гълъбова човка или инкрустирани корали.
Но поетически всичко това го вълнува. В състояние е
да превърне всичко във всичко –
снегът във кожа, кожата в цветчета, цветчетата във захар,
захарта във пудра, а пудрата отново във падащ сняг.
Защото, навярно, нищо не му е така нужно, както превръщането
на нещо във онова, което не е. А това всъщност доказва,
че където и да се намира – никога не би издържал там по за дълго.


"Човекът без качества"
от австрийския писател Роберт Музил

Превод Любомир Илиев

Големият австрийски писател Роберт Музил (1880-1942) принадлежи към авторите, които трябва да намерят място във всяка чуждестранна култура. За съжаление той е познат у нас само с романа си „Лутанията на възпитаника Тьорлес”, сборника с новели „Три жени” и пиесата „Фантазьорите”. Наскоро излезе на български и едно томче с драматургия - "Пиеси".




Неговата „визитна картичка” обаче – знаменитият роман „Човекът без качества” - едва сега се появява на български език - в два тома, в общо 1400 стр.

٭ ПОВЕЧЕ ЗА РОМАНА

Наред с извънлитературните причини – комунистическата цензура заклеймяваше романа като „идеологически съмнителен”, нито един български преводач не дръзваше да се докосне до тази „икона на австрийската литература”, съперничеща единствено с „Одисей” на Джеймс Джойс и „По следите на изгубеното време” на Марсел Пруст.

За щастие, освен че времената се промениха, издателство „Атлантис-КЛ” успя да спечели за този мащабен проект най-именития преводач на немскоезична литература, Любомир Илиев, член на Европейския преводачески колегиум, носител на национални и международни награди, доказал способностите си чрез многобройни преводи на немскоезични класически и съвременни автори (от Брант, Лесинг, Гьоте, Шилер до Брох, Хесе, Бьол, Рилке, Грас, Ленц и мн. др.)

Романът „Човекът без качества”, върху който Роберт Музил работи повече от десетилетие и грижливо го преработва до последния си дъх, като изписва близо 2000 страници, е опит да се обхване ни повече, ни по-малко модела на целия модерен свят: той е калейдоскоп и епопея на епохата, нарисувана в изящен летописен стил.

Героите в романа въплъщават в себе си най-разнообразни варианти на човешко поведение: представители на елитни политически кръгове, на едрия капитал, на висшата дипломация, реформатори, мечтатели, потенциални революционери, нимфоманки, екзотични салонни красавици, психопат-убиец, маниакална поклонничка на Ницше...

٭ ПИСАТЕЛИ И МИСЛИТЕЛИ ЗА МУЗИЛ

Историята на романа не познава друга творба, в която толкова много място да е предоставено на мисленето. В „Човекът без качества“ Музил поставя екзистенциалната диагноза на своето столетие и разширява границите на познанието дотам, че го превръща в интелектуален синтез, какъвто не съм срещал досега в никоя философска или научна творба.
Милан Кундера

За мен Роберт Музил е принц на европейския дух, който мечтае за различна, но не шизофренна Европа.
Мирча Картареску

Роберт Музил е по-умен, отколкото е полезно за него.
Валтер Бенямин

Тази знаменита творба на Роберт Музил се нарежда сред великите литературни шедьоври на XX век, защото разполага с най-привлекателните качества на един роман: нагледност дори в най-абстрактните разсъждения, забавна ведрост, която стига до пленителна игривост, глъбинен хумор дори на най-неочакваните места. И преди всичко: богатство и остроумие в сравненията и метафорите, каквито световната литература почти не познава.

Горещо се препоръчва
на всеки уважаващ себе си, изкушен от качествената литература, читател, защото Роберт Музил е един съвършено различен автор –
„Той се носи като реката Дунав покрай Виена – бавно, славно и красиво, за разлика от днешното писане, което прилича на Перловската река”

2.08.2009 г.

FRIDA KAHLO

FRIDA KAHLO

FRIDA


http://www.myspace.com/1fanforfridakahlo


сърцето й беше силно –

надвесено
през мраморния ръб
на ребрата,
наполовина потопено във кръв
която се стичаше
като паяжина по усещането й
за
самота

беше дете беше тигър
беше страшна лъжа
на щастието –
мускулна плът
с разтворени до червено бедра
притеглящи я
в пристрастената обърканост
на плътта

беше майстор на взривове
в юмрук разрушение –
малък бог на съдбата й
наказал я
с беззащитния тунел
на страстта

беше
мощен оргазъм на слабостта й
в лабиринт от безжизнени
отрицания
по гръбнака на раните

беше
глинен мъртвец
с мазна шапка от череп
напукан от презадоволяване



http://www.fridakahlofans.com/

Miró

Kandinsky

Amedeo Modigliani Paintings

28.06.2009 г.

Goodnight And Go



докато пиеш кафето си
тя се разсмива
и хвърля сянка на слънцето

а от закъснелия аромат на
излетялата нощ
се лющи неуловимата
пудра на млечния път
върху нескритата нервност
в пепелника ти

и когато бюстието й
прекрачва
прага на клепачите ти
на теб ти се иска да прехапеш
монолога на погледа си
избухнал
между голия пъп и коленете й
където думите губят главните букви

и значението им
с всяка
следваща се отлага

в привидната необходимост
да съчинява
заглавието на дистанцията

26.06.2009 г.

клара-горката

клара е фигурка на балерина –
нищо че е мъж
изхвърлена през неизвестен прозорец
за щастие
приземила се върху чували с кафе
от печена ръж

не се счупила –
само перуката
придаваща й очарование
се обеси впоследствие
на символичен претекст в четири сутринта
та това наложило стихващ ритъм
на мисловните стъпки
в нейната гола
до безнадеждност глава...

така и си останала клара-горката
в среднощната тишина
– с дълги порцеланови крайници
тънка шия и нечути детски въпроси -

съвсем невидима
между два визуални образа
въпреки абсолютното си
представяне с танцуване по тирето –
да кажем,
в синтаксиса на
свиващата се или се изпъчена
човешка фонетика

LISTEN TO THE FALLING

празнуващите облаци не знаеха
че ще перат изкаляни чорапи
сака ръкави
сгърбени чадъри
подскачащи над уличните шахти
и ще наливат
разхладителни напитки
в ръцете на увиснали тролеи
а с капковия ритъм на краката си
ще изличават глупостта на *новините

по тротоарите ще си развържат кънките
с ликуващи дъждовни пируети
и пред унесения лай на кучетата
в улуците ще посадят тромпети
и с вдъховение на романтични гълъби
със полифонията ще станат съпричастни
и ще жужат като небесни трубадури
над плуващите си в канала чаши

*вестниците

25.06.2009 г.

about her



усещаше я със гръбнака си в болезнен патос на плътта
като зародиш на възбуда
до мъртви нервни окончания

усещаше я с недомлъвките от прешлените на отсъствията
кървяща тихичко на букви
жигосани да са беззвучни

усещаше я със препиванията си преливащи от сиви чаши;
с повръщанията на миналото
в кесията на празнотата... (си)

24.06.2009 г.

Инстинктивно

когато заизкачваш
миналото,
завит
с прозираща хартия
и номера
по страниците на очите -
долавяш
в междуредията
на сърцето,
че инстинктивно
и завинаги
прегръдките
на преживяното
умрели са
затиснати в архиви
и като нищо
се загубваш
във чужд
и непознат регистър
където няма миг понятие
от описанията
на твоите истини

(когато заизкачваш
миналото
ти просто си
единствено читател)

закърпено с детелини

когато двама се открихме
в ливадите
на скакалците
закърпени
със детелини
и сини снопове
метличини
по времето на хризантемите
разбухнати
като сметана
през множество
логични срички
забравихме
по нещо важно
объркахме местоименията –
и някой се преля към всички,
а ние станали безименни
до котвите си
се притиснахме
с най-тежките
вълни на дните
и буци сол в кръвта за минало
и се попариха тревите
в сено
се скриха
детелините
разпръснаха се
скакалците
а нас едва ли бе ни имало

Шахматната дама



Придвижваше се
както й бе угодно –
по маршрут само от кръстопъти,
където с всяко квадратче
ставаше все по-изправена
без да се съобразява
с баланса между Ин и Ян.

Ходовете й
бяха наследствени авантюристи,
инкрустирали времето
с йероглифи –
оттук, с около = брой години напред.

Доловил силуета на някой номер
погледът й изпяваше
няколко тона самонадеяност
до края на тази игра
и до началото на следващата.

д е в е т



Временно се продавам -
пълна с бонбони и
затрогваща
сладост.

Мога да се държа
свободно и нарочно,
с примамваща еротика
от всяка извивка на мисълта.

Елате
в три и половина,
докато свеждам поглед
и изражението ми започва да гали.

Прегледайте ме за качество
със струнен оркестър
и точност на
мерник.

За целта ме сложете между
седем и осем ж и в о т а
до звучене на
д е в е т.

23.06.2009 г.

шепнеща с вятъра



И съм в първия миг
на събуждането ти
в адреналина на мислите
и кръвта
която се стича
към първата крачка
която правиш
бавно преди още да знаеш
накъде
преди още да разбираш
болката че ще трябва
да ме отречеш
и точно затова
съм в теб защото съм
тайника където ще криеш
най-липсващото от себе си

* * * *
бистри са водите ти
следите им все още
могат да се видят в леда
внимавай
способен си да накараш
скалите да плуват
а с ръцете си
лятото да ожънеш
ах, този вятър –
дива мента
дрехите ми открадна...
сестра съм ти
гориста на голо –
откъде ли съм бягала...
докато с думи обръч
си плетях... пресрещни ме
тази книга ме плаши
напусни страниците й
да поблуждаем заедно
... преди залеза

Главите

Бяха популярни в своето село, иначе напълно нищожни. Разпръснати навсякъде, сред рояци мухи, се хилеха криво и зловещо. Главите. Тенекиени кутии с бели бузи и сивосини очи. На мястото където косата липсваше си бяха лепнали изрусени тупета. Нямаха свои и едва ли някога бяха имали собствени думи. Всичките, с които боравеха, лежаха отдавна предъвкани на дъното в долната част на челюстите им, където угниваха в неминуемо застаряване. И поради този факт, от тях лъхаше нещо отвратително - натрапчива миризма на гранясало, смесена с позорна нечистоплътност.
Освен че по цял ден дрънкаха на кухо, ритаха се, повишаваха си глас и се шамаросваха с корозиращи усмивки, Главите познаваха враждебността. Скритата им същност нагнояваше в ламариненото им „аз” и развиваше недоброжелателен и агресивен тетанус. Просмукани от тази отрова, даваха пълна воля на омразата си, за да я изразходят и изстрелят така, както ракът влага спермата си и полекичка се оттегля в мъглива тъмнина – сам и облекчен.
Но омразата се връщаше стократно. Колкото повече хвърляха белезникавите си отпадъци, толкова по-задушаваща беше и злобата им. Естествено, че можеха и да се въздържат, но не можеха да потиснат нуждата да зловонят. Станало им беше навик. От скука. От несретен живот.
А ъгълчетата на устните им винаги бяха изцапани с бяла пяна от някакви хапове или течност против киселини, които вземаха поради болните си амбиции. Вътрешното раздразнение ги разтърсваше като електрошок и от време на време падаха, премятайки се през единствената си опора – боклуджийската стойка.

22.06.2009 г.

мълчанията нямат бъдеще

мълчанията нямат бъдеще
лежат в писалките
в единствената запетая
с която празното
изпълва страницата
от недомлъвките
в прекъснатите фрази
откърмени с ненужни обещания
в невръстната си
млечна трайност
мълчанията нямат нищо общо
с умората на клекналите букви
и кръвното налягане на
думите когато в колапси
болезнено издъхват

на куц крак

влюбените часове обикновено
закъсняват
потракват с токчета
въртят се около себе си
дрънкат като стотинки в джобовете
висят декоративно
с полюшващи се стрелки
пресяват дните през пръсти
разстилат се в пулса и
с безкрайни хриле
на пет разкрача в дълбочина
променят озона на времето
докато увеличат годините си поне с дъх
но преди това заличават с пети
отражението на всякакъв спомен
и ако случайно и ако отново
видят почти същите неща
поникват на куц крак в компромиси

зависи от гледната точка

не мога да имам тапицирания слой
на очното дъно
за да поглъщам тоновете с аеробика
да се съставям с молив
описващ ме от всички страни
първо лявата после дясната
и облечената в спокойствие
и другата - голата
и общо поне да са десет
а и две за това че не съм
изрусена красавица
с аржентински акцент и
премрежени от радост чорапи
тъй като съм в състояние да бъда изправена
без да ми присаждат пружинен гръбнак
и защото предпочитам да ходя
за гъвкавост на глезените си
и офромяне характер на стъпалата
та ако попадна по втренчените плочки
където всяка рокля е камуфлажна
и не на последно място
понеже нe притежавам картина на Модилиани
(най-малко за около трийсет милиона)
за да мога да казвам
това е картина за трийсет милиона
пак ще кажа
зависи от гледната точка

роза



уханието й
обикаляше въздуха
изключително меко
и предполагаемо
като алея на въображението
сякаш мислеше на глас
разлиствайки се
от полуотворените устни
на интимността
и понеже
си представяше как красиво е
да си в прегръдката на някого
усвояваше умението да се протяга
освен насаме или в сянка
а също и по цели часове
докато достигне
начините на изразяване
и изведнъж добило съзнание
за собствената си голота
изтръгна от себе си
такива нюанси
каквито не очакваше
че притежава
проправяйки си пътека
между всички
вкопали се
имена

10.06.2009 г.

little things



прибирам бавните си спомени
в картонена кутийка
при копчетата и парчето креда
което на асфалта
ми рисуваше небе
и лодка със море
хвърчило бяла лястовица
пеещо мече и всичко от джобовете
на детството
което тичаше в полетата
със бялата си панделка



да не обидя въздуха
прибирам тихо и
малко от дъха си
завит със булченски воал
през сянката
на талията ... прибирам бавно
осветена от съзряването си
а от ръцете ми като от роза
се посипват мънички листенца
падащи назад





9.06.2009 г.

разлято в шепот



Звученето й беше окръглено
от южното
безветрие на тишината

червенопурпурно
натрупано във вените
с неразгадаемия код на сетивата

ухаеше на всички изкушения
задъхани по уличните сряди
и украсено с пръстени
и нанизи -
не се побираше във никоя от гамите

не беше нито плач... не беше песен
а отразяваше цвета на вдъхновение
топящо се във сън
разлято в шепот -
зърна от сол в клавишите на времето

2.06.2009 г.

усмивката й

се повтори няколко
в звука на ехото
затичало се по брега
препъна се
във желатиновия залез
в тавана
леко синкав на деня
облегна се
на тънката си талия
обхваната
от неговия дъх
облиза го
със най-дълбокото
от тръпнещите си бедра
и... изкрещя докато
шепнеше да я забрави

1.06.2009 г.

Потоп

След дългата зима най-сетне дошло топлото време. Растителният свят настъпвал неусетно. С тихо шумолене лазели филизите на фасула и тиквата, на пълзящите растения, върволиците златни дървеници, мравки, скакалци с прозрачни криле. Животните, задушени от плътната маса на растенията, скачали от дърво на дърво,
търсейки място по земята, където да се е разкъсала тази зелена, топла и лепкава тъмнина. Изливали се поройни дъждове - дървета с течни коси и корени в небето.
Настъпил пълен хаос и сред всички живи същества, а кореместите облаци надвиснали като сянка над земята.
Морето набъбнало от риби. Някои имали топла, други мразовита брада. Трети развявали трептящи воали. Четвърти стояли неподвижно, като кървави петна
върху дълбоко потъналите във водата хрущяли от начупени клони. Имало и много, много други.
Натежалата растителност потъвала в наводнената земя, в рядка и тъмна кал, в леденото дихание на полувкаменели млечнобели чудовища, с глава от овъглени растения и крайници от тръстика, от които се изцеждал течно-зърнест прашец.
Боговете осъмнали клекнали над зората, целите нашарени с бои, и с безразличие в очите наблюдавали как безбройните езици на последната река лизали света, докато го отнесат, как малко, по малко материята отстъпвала, а целия свят омекнал като сън и се разтворил във водата.

За децата

Всички деца са еднакви -
като бистри отблясъци,
които разсмиват
тъмните краски
в реката на вече порасналите.
И правейки,
каквото и да правят,
не разбират какво
точно правят.
И не им трябва да знаят.
Обичат да разпиляват,
да имат бонбони,
близалки, бадеми,
вафли с фъстъци,
да играят да хвърлят,
да тичат и да не слушат. .
Да се пързалят, да падат
и отново да стават.
И още, могат... да вярват.
Всички деца са еднакви,
защото от възрастните
се различават.

Корабокрушенчески по понеделника

И все пак, и все пак, тази сутрин заради времето ли, заради сънища, или защото е понеделник, пътувайки към офиса много мислих. Не за скуката, така преразказвана, от това, което успях да прочета в бгог.бг, не за шегите с това почти постоянно състояние, в което изпадаме хората, защото не осъзнаваме всъщност колко сме малки и жалки като хленчим и поучаваме с най-авторитарния си порив, което ни прави комични,
а за немощното ни присъствие в живота и още по-немощните ни опити да се разпишем в книгата му за безвременни посетители.
И се заиграх с въпроса защо всичко, което е мисловно е толкова беззащитно и несвързано в себе си, толкова неадаптивно в обществото, и толкова чуждо за повечето от нас, че стои като лошо подбран тоалет, създаващ впечатление за нескопосност и побеждаващ ни кич.
И неминуемо стигнах до заключението, че този свят е царството на материалните закони и животинския живот, без смисъл и цел, със смъртта като завършек на всичко.
И че всичко духовно и мислещо в него се е намерило тук по случайност, както един цивилизован корабокрушенец би се озовал на остров населен само със зверове и диваци.
И че затова и всички наши идеи носят странния и трагичен характер на вещи, спасени от корабокрушение. И са татуирани с белезите на забравения друг свят, от който някога сме тръгнали, на катастрофата, която ни е довела дотук, и на постоянния, но напразен стремеж да се пригодят към новия свят.
И че на това се дължи, че всяка голяма и благородна идея и мисъл е чужденец и страдалец. На това се дължат и неизбежната тъга и песимизмът ни.
А скуката е просто съпътсващата ни сянка.
И от всичко това ми остана вкусът на една от онези южни напитки, които са толкова разхладени украсени и разредени, че предизвикват жажда, а не доставят насладата и освежаването, която обещават с яркия си цвят.
С една дума, една от ония напитки, при които най-хубаво е името им.
И се почувствах някак спокойно и почти пусто.
Наздраве!

26.05.2009 г.

"Hay amores"



пожелах те с всяко свое вдишване
което си сънувал докато си
ме припомнял
и ако това ще е
моето собствено събуждане
в свитите юмруци на ябълките
и сенките на стъпалата ми
питай ги
за да ти кажат
колко те обичам

25.05.2009 г.

мостове

Поспри на този бряг,
до дюните облъхнати от вятъра -
ще бъде знак, че си приел
да извървиш и пътя
към отсрещната страна...

От всичко, което човек през живота си строи, най-ценно са мостовете.
Те са по-значителни от къщите и по-свещени от храмовете,
защото са общодостъпни.
Принадлежащи на всички и към всеки еднакви, полезни, построени винаги обмислено –
там, където се кръстосват най-много човешки нужди. Те са по-трайни
от другите постройки и всъщност са едни и същи, независимо от какъв материал
са направени, в коя епоха са съградени, и в какви условия.
И затова заслужават еднакво внимание, защото показват мястото, където човек е срещнал препятсвие и не е спрял пред него, а го е преодолял и го е преминал според своите схващания, вкус и възможности.
И следва да бъдат приемани като символи, чрез които се изразява нашият живот – мисли, усилия, погледи, усмивки, слова – всичко, което се стреми към отсрещния бряг.
Защото всичко е преминаване.

24.05.2009 г.

моно(с)тонно

сянката ми лежи над мен като любовник
нашепващ сладки безсмислици в ухото ми
който ми се отдава изцяло
и нито ден не ме изпуска от поглед
когато спи
спи с едно отворено око
а с другото продължава да ме гледа
страхува се че ще й се изплъзна
през нощта и че без мен би умряла
страхува се да остане сама
и също се страхува от тъмното
нужна съм й въпреки че знае че я мразя
мразя начина по който се вкопчва в мен
лепнала се е върху живота ми
ако можех бих я убила
опитвала съм – вятър работа –
безнадеждно е
винаги се появява отново и отново
намирайки ме при слепи художници
и глухи музиканти
където пейзажът няма цветове
и чувствам
как сълзите й капят върху лицето ми
лежи будна умолявайки ме да я задържа
а аз си мисля за луната плуваща в небето
лястовиците броя събирам
ябълките накацали високо в клоните
сърцето ми кънти по стълбицата на тишината
ръцете ми ближат единствената нота
със сТона на която
винаги някой от нас си отива
и ако се върне то е за да се сбогува
и между другото й отговарям, че не мога

18.05.2009 г.

понякога само вятърът



 
мелници за посоки
изтискват парчета
следобед
светлината разпръсва
солени пайети
мирише на летни балкони
чаршафи и споделена любов
стъпките в пясъка
имат кратък живот
понякога само вятърът
ги изпълва
с капки от време
и пиещо слънце
безполезно след залеза
а те бягат ли бягат
по следите
на този който ги е оставил
и сякаш разбират
че нищо не се връща обратно