17.03.2010 г.

люлка

















живях в едно стихотворение
пет пъти удвоено като ствол
в разперените
без посока клони
със пръсти боси втренчени надолу

на дънера в джобовете проходих
разлистена от книжен ембрион
завивах се до корен
като в подгъв
със късогледата си пъпна корда


бях бръмбар омотан
във майско пончо
подхлъзнал се по котешко око
обиколен от думи произволни
напъпили по мене пипнешком

подскачах в
самохвалството на логиката
от скута си до новия си д(Т)ом
където букви ме люлееха сезонно
игриво опашати и без повод –


(римувайки ме
винаги престорено)




7.03.2010 г.

пръстени










не обичаш нищо повече
от
нещо което ти липсва



някъде там кръжи хеликоптер
не, не е хеликоптер –
ръце които махат (за сбогом?)

възможно е да напомнят
че съществуват обикновени неща –
правдоподобни
като езика на чувствата

изписани
върху милион летящи листа
с пръстените от чашите с кафе –
пръстени, от които
никога не е имало нужда

* * *

от една дупка в седмицата
изпадаха първите дни –
понеделник
вторник и сряда,
въздъхвайки с благодарност
занесоха клетките с часовете си
до прозореца и ги пуснаха да летят:

изсипаха минутите си в улука ;
насекомите на секундите разпиляха по улицата
както и влечугите на закъсненията ;
също и мишките на миговете съмнения –
казаха им: вървете си всички до един
вървете си... отидоха си и не се върнаха

сгънаха се завивките
пренередиха се дрехите –
скъсих се навътре, запокитена в четвъртък
като празна тетрадка за всичкото останало време

откъснах се от навитата тел
извадих се от страниците
разлепих се от ципата през устата –
за мога да дишам...
и пристигнах отвъд всяко

(обичам те)

без което четвъртъкът е досаден
петъкът също, освен дето е петък –
тоест почти събота

14.02.2010 г.

la strada

















пътят прекъсна, фелини
умря в костюм на райе
с тромпет в ръцете
със шини на думите
червило и
мръсен бретон -
шампион

угасна към хълмовете на рим
(под единия)
заспа като мим със боне
в не-бе от хартия,
полепнал с луна
и пера които
убиват

12.02.2010 г.

Look Of Love





недосънуваните нощи си избираха
легла отвити в послеписите
разпускаха нозeте си
примигвайки
наглеждаха през шпионките звездите
бръмчаха в климатика
оглушително
на пеперудите в крилата пък
утихваха
прегаряха на свещи... вино пиеха
преглъщаха
смущението на въздишките си
отдръпваха се...
после се преливаха
във гъделичкащи от нежност щрихи
като любовници
които са се виждали
единствено в обятията на стиховете

11.02.2010 г.

Да поиграем на ластик, Силвия
















когато й подариха семейство
иларии
а нямаше вече аквариум
очите й се протегнаха към морето
прескачайки две чайки
които слушаха софтджаз
от колекцията на една
погълната от любов раковина

полупобъркани трябва да бяха чайките
пееха и танцуваха
с подвиквания и смях
без да видят дори
как виновни за нещо обувки
прегазиха носа на
на морската пяна
който след това се възстановяваше
капка след капка
а от вълната над въздуха
шепа несигурни сини мехурчета
израстваха с извинението
на развързана от задължения панделка
която се разтягаше като ластик
между омагьосаните
от така неочакваната и за самите тях
радост рибки,
достатъчна за да те удави в тъга


към Силвия Плат,
самоубила се на 11-2-1963

9.02.2010 г.

която и да беше










в ръцете си държи
обед следобед вечер и нощ
парчета пясък
обърнато с главата надолу
червено око от въпроси
устата й пълна с топчета нар
гърдите й - топли и мокри -
 

сърцето балон, стиснал здраво
надежда разочарование 

надежда разочарование -
подскача като делфин над света
задъхва се но не спира
пренася сегашния си живот,
който можеше да бъде и всичко -
риба облак дърво куче приятел
стига да беше някой,
който знае как
точно се сливат две във едно



 

2.02.2010 г.

sandman

Той е син на допир
отмерен на букви
излят на пространства
и топъл на говор.

Има праг за метафори
в реда на нещата,
а в други пейзажи
е въпрос на любов.


Когато сме там
се разтяга на нощи
краде тишината ми
и разхожда на облаци.

Настанен под луна
се разплисква в краката ми
а го чувствам с клепачите

все още.

21.01.2010 г.

р-уби

последна спирка – четвъртък
гримирана като фатална жена
повтаряна десетки пъти
усмихната
сериозна
в различен размер
безцеремонно
хронологична
измислена от
неописуемо странни герои –

малко х ПО... бекет
фанти и енде
разсъблечена без никакъв свян
в изповядване на любов
между тъмните покриви
на трошливите кости на поривите  
...в момента за мен
прилича на пристигане
за постоянно и толкова дълго
че да изгубиш представа
за предишните си животи
като човек с диагноза
за неизлечимост
последна спирка – четвъртък,
на-доброто за теб,


руби

14.01.2010 г.

like the sunset




нищо не може да блести така
си мислеше той, гледайки неразбираемите очи
на майския бръмбар
чиято глава лежеше в ръката му
като нещо много познато
и ги добави толкова вкусно
в сладкиша за чай, че полепнаха
в ъгълчетата на устата му
отразявайки празното в празната стая
все едно нищо не бе станало с тази разлика
че сега беше красиво като залез