5.10.2009 г.

Хей, ловецо на мигове


Седиш подпрян на очакването, където бе оставен до после –
най-много пет часа или след минута-до две.
Нямаш ръце, за да свериш портфейла си с ѝмането си,
а и за какво ли би ти послужил, честно казано, щом
притежаваш цялото време в два забележителни крака,
един от друг по-различни, бавен и бягащ – къс и изтеглен.
Понякога, когато увисваш на по-изразено криволичещия си тестис,
ги прехвърляш един върху друг, но това трае само минута.
Ти, придобития за две евро на мястото на думите, които можеха
да получат плацебо-обяд, плюс малко зехтин и домати.
(Сиренето и хляба – заслужават шампионите.)

Хайде, пич, ти си артист под дървото на плача.
Цена нямаш! Всички гледат към теб –
като помощ за памет, за отбелязване на това от което
са най-притеснени.
Нямаш бръчки, протези, а с бързината си нараняваш.
Държиш адско кормило, фантастичната нула на празнотата;
загубените достойнства, гратисния период на необятността;
четирилистните детелини, куршум... най-добрите завъртания.

Това се нарича ТО – Придобитото от Живота.
Като фамилно име на бездната. Дъжд в последната вена
на страничната крива.
Управляваш наравно с Евангелието. Стоп. Даже повече.
Лаком, скърцащ, саркастично-безбожен непоносим Реалист.

Няма коментари: