22.06.2015 г.

Whisky







В бледоморавата несигурност
държа ирландската нощ
Почти те познавам
от няколко часа. Усещане за смях
и прегръдки. Докато говориш
и те предизвиквам. Би ли
опитал да ме превъзпиташ? Да ме
превърнеш във фасада.
Атмосферна и фонова музика?
После да се оженим за седем
години... любовта да превърнем
в закон.Можем да отглеждаме
гълъби. Кацнали на ръба на морето.
Наздраве! Мой ред е да черпя.


------------




ехо на дъжд







/докато играем
дошла е бурята в теб
в мен ехо и дъжд/

---


аз съм одисей от бофор
не искам да знам
кои ще ми липсват
връщат се
колебаят се тръгват
пъстри кълвачи
мерят си червеите
оцелявам и в тяхно отсътвие


---


лека ми пръст
мир на праха ми
и на полегналите ми бедра
и на стръмните им улици
и на ъгълът между тях
грижливо разтворен но не като
плод
сладък и навлажнен
резка от длето върху голата плът




20.06.2015 г.

Приспивна песничка за свирка







Ето твоето чудно ветрило
Ето твоите бални пантофки
И корсета на баба ти
И червило за устните

Ще танцуваш сега сред звездите
Ще танцуваш пред прелестни дами
Сред лехите от рози небесни
Една роза всяка нощ пада –
Награда за спящия който
Сънува най-чудния сън

Обуй си пантофките
Стегни си корсета
Сложи роза в корсажа си
А на устните розово
Разклати си ветрилото
За да има на земята все още
Нощи след дните
И дни след нощите

Сестра ти е много богата
Тя има бижута и сребърни паяжини
Живее в един нощен замък
С многобройна тълпа от прислужници
Всяка вечер я отнасят в леглото
Сутринта й поднасят банани и свирка
Да си духа във нея

Луната поставя цилиндър
И захлупва с него земята
И последната капчица синьо
Най-накрая заспива











Лъки страйк






Тъмно. Дълбоко.
Полепнало.
Бавно набъбва.
(Непоносимо за смъртни)
Присъствието ти.

Обратно потапяне.
На същото място.
Или на сантиметри.

Изтръгвам се с люспите.
И светя.
С бюстие от пайети.
По корем.
Върху твърдия дюшек
на небцето ти.

Солено, подвижно.
Напълно.
И доколкото. (~-~)
Eзикът ти
прекатурва
морето ми...

Няколко цигари по_ред.






"Два джина с тоник и една вода за шарана!"







Казвам се Пипа
и умирам всеки Никулден
в тава украсена със лайм
/за които обичат вината.../

Два джина с тоник и една вода за шарана -
мръдни малко, чакам Жерар Депардийо -
/веселба с дебелак/
поръчах си брат, бе!

Вдигам перка и потискам прозявка:
/зад шегата си/
Здравей, съкровище мое!

/за жена като мен
ще пристигнат и клоуните/

с куфар
шумни, приятни закачки
и шампанско
до резервните гащи.

И така, как е твоЙта сестра...
"Те, добрите млади умират..."
Защо?
"Просто нямаше какво да празнуваме."
Е, това е животът, майка му стара!
Гледай, правя фокуса с "възкресяването"







Toxic




когато те сънувам нямам глас
преглъщам те
с онова парче от ябълката
което ме просмуква със беззвучие

прати ми знак
че чуваш мислите ми
съпътствай първия ми вик
стани компас
в залутаните ми посоки
превъртай ме
кръстовай в центъра
разтърсвай ме отвътре
като нож
със който се убива всеки срам
прелей ме
в собствени пространства
та и самата аз
да не успея да се върна

когато те сънувам нямам бряг
превалям
в сенките на своите овали
откривам недостъпния си свят
и сякаш може би изчезвам
във празното поглъщане на тялото си

















15.06.2015 г.

Г-н октопод...






Като си дремеш, навит в пипалата, прибрал огромно чело, срамежлив и розов, като ледена морска възглавница,
още ли пазиш от синята кръв, кръстоска на три океана?
Нямам компания, искам да кажа. Няма нито едно малко местенце в света, което не ми се иска да пусна. Мразя омразата. Разпадащите се чувства -
зъбите им тракат, а аз цяла съм станала сякаш от камък.
Като онези придворни, застинали сто години, от приказката за Спящата Красавица.
Пусни ме при себе си, докато падна до дъното, под водата. Идеално убежище в бурен, ветровит свят като днешния.

Дъното, с изгладени от вълните парчета бели корали. И с всички, които не умеят да плуват...




Избягваме се




През тристата шейсет и пет терзания
от месеци, сезони, часове,
със белезите по часовника -
(дори с движението на звездите)
стрелки пресичат тялото ти
с поглед.
Не толкова отдавна.

Докато налучкаш пътя.

Навсякъде и никъде –
по избор.
Пространствата са винаги подвижни,
а разстоянията се стапят като дните.

Животът ни на място
е мъчителен като забрана,
издадена от предпазливост.
Непредвидимо е
да бъдем близо. Избягваме се.




беззъбо безкръвно




Имаме дъжд.
Гора и може би мъх.
Трябва ни буря.
Да прочисти небето
от празните думи.
Да прелеят улуците.
Върху мъдростите
за юга.Трябва ни и
пътуване. Да търкаля
шосе и чакъл. От уста
до уста. До кухо чене.
През което да вкараме
содна в сърцето...
Където вече отдавна
не е кипвала кръв.
Слънцето играе
второстепенна роля
в тази история... Като
аплауз. Ала твърди, че
този, който си тръгва
трябва да има нещо
за казване.



Цитат на страстта









Посвещавам ти
всеки ред от
своето тяло.
Неизбежно е.
Просто дишай.
Без страх. Страстно
първо докосване.
Измисли ме
в страници с
тези мечти, които сънувам.
Целувай ме.
С всяка нова по-стръмно.
По-дълбоко
и невъздържано.
До агония и вина.




11.06.2015 г.

Goldfrapp - Lovely Head






So, in the end, I have some questions








Казах ли ти че диригентът е глух
че кимоното само
прикрива слугинската кожа
че сърцето е най-смело, когато
ужасно се страхува
че храмовете са повече пълни със
сълзи, отколкото със светци
че вече е късно за
далечния смях на неловкото
мълчание помежду ни по който се
приближавах към теб че
сламената рогозка гори без влагата
на телата че хладнокръвието е
член на секта
а опряното в гърлото острие е хладно
оръжие за избухване на крясък... и
едновременно за възцаряване на тишина...
не, не ти казах защото думите ми
бяха похитени и убити от
строгия поглед на порицанието ти.









одрасканите обувки
се опитват да вземат
няколко стъпала наведнъж
(твърде бързо
е времето)
до толкова много брави
с толкова много истории
не съвсем пропаст
все още не
мост




Jessie Ware - Say You Love Me













между обеда и вечерта
не ти трябва да си
фонданов бонбон
с прасковен цвят в
кадифена кутия на сърчица
ще се почувстваш глупаво
като свалка за една нощ
освен ако не искаш
отровнозелен
пластмасов филодендрон
стиснал шокиращо розова
мухоловка
на която да се лепят
хвърчащите напосоки
несмлени залчета мисли
и все пак
никога няма да разбера
как точно
един уикенд със скапан секс
би трябвало да развеселява


къпини




някой изгонва крехкото равновесие
някой изронва червена охра
от мълчанието си
колко широки
са мислите ти
разкъсващи отворени гърла докато
говориш за думи чисти
като роса по миглите на девица
колко лилава е сянката на желанието
и островърхи ли са гърдите и
живи и пълни със голота
с аромат на тайна градина
къпини




Fragment One


Докога все няма да имаме дъжд две хиляди и петстотин лета и някой който се смее като бял облак задъхан а още и млад олюлява се в нашата сянка ще укроти и някоя цъфнала ръж