15.06.2015 г.

Г-н октопод...






Като си дремеш, навит в пипалата, прибрал огромно чело, срамежлив и розов, като ледена морска възглавница,
още ли пазиш от синята кръв, кръстоска на три океана?
Нямам компания, искам да кажа. Няма нито едно малко местенце в света, което не ми се иска да пусна. Мразя омразата. Разпадащите се чувства -
зъбите им тракат, а аз цяла съм станала сякаш от камък.
Като онези придворни, застинали сто години, от приказката за Спящата Красавица.
Пусни ме при себе си, докато падна до дъното, под водата. Идеално убежище в бурен, ветровит свят като днешния.

Дъното, с изгладени от вълните парчета бели корали. И с всички, които не умеят да плуват...