29.09.2009 г.

репетиция на времето

(при капацитет
на намалена подвижност)



. . .

. .

.

вървят в низходящ ред
по хипотенузата на
право-ъгъл-ностите,
съзнавайки
своите ограничения
виждащи в черно и бяло –
внимателно придържащи се
към собствените си
заключения
с възможни гаранции
за стъпките
които ще направят
предвидими
и леснодоказуеми
като питагоровИ теоремИ;

. . .

. .

.

пропускат моментите
за да погълнат повече живот
по-малко отворени
по-малко осезаващи –
загубили толкова много думи
месец... след месец...

. . .

. .

.

наистина ли няма да остареят
без да са чайки между
перките на вятърни мелници
или два жадни слънчогледа
оранжеви и червени от пламък,
умиращи за и от любов
като черни птици
в горната част на ирисите си

19.09.2009 г.

НЕ з н а м з а щ о




приличаше на връщане
преминаващо по тротоара на инерцията
залитащо като кукла на конци
за разлика от други
забодени с карфици по парапета на посоките
с протегнати напред ръце

имаше си свой начин да продължава
или да спре
когато пресичаше на студено
или падаше
изплъзнало се между пръстите
на някаква дума
сякаш пукаше камъчета по фона
на отъпкания асфалт

при първия случай на разминаване
приемаше формата
на пух
мъгла
отминал сезон
люспи сняг загърнати в шал
кръг заоблен от шепите на някой (искал да извика
О – о – о – о... бичам)
капки дъжд рукнал нагоре
с примес на още нещо
което завинаги засяда в сърцето
когато иска да убие някого
НЕ з н а м з а щ о

12.09.2009 г.

приобщаване

вероятно някъде e написано
че хората са като клонче
че растем като листата от пъпките
листата окапват
клонката расте
и изобщо всичко е свързано
като при дърветата
видимо и невидимо
грубо и нежно
короната и корените



и всички започваме да си приличаме
по косата по дрехите по храната
все едно тесто
и кучетата затлъстели
а лицата ни с маски -
всичко е просто
и едва ли някой ще го оспори
и едва ли някой ще
дръзне да противоречи
а ако се все пак
се намери такъв
всеки от нас
трябва да го заплюе

тиквен пай

"Писането не говори, то е безшумно... крещи тихо"




Предметите са облечени в думи.
Думите служат на предметите.
На образите, на поведението. На песните. Маркират спомени.
Те държат всичко. Те имат достатъчно, за да разкажат за всичко.
Биографични, автобиографични, социалноконтактни,
асоциални, подчертано основни,
коренно различни, безлични самопризнания.
Закачени по ръцете правят любов. При засилване охлаждането
на климатика болят в областта на шията.
Строят тераси когато искат да хвърлят поглед към небето
и наричат звезди. Въртят велосипеди в парка, заобикалят мравки,
пият кисело вино. В почивните дни заемат голямо легло
и когато заспиват в леглото
понякога чуват как хората ги одумват. За да не слушат -
завиват се през глава с износените юргани, спомнят си как са ги използвали за какви ли не глупости

каква прекрасна есен ни очаква
с бисквитки и сметана и липов чай
червенобуза жълтокоса
с полепнали мухи по гънките на задника

И накрая, обидени, просто изпращат по дяволите целия свят

9.09.2009 г.

е. е. къмингс

***

няма може би да бъде винаги така; аз казвам,
че ако твойте устни, тъй обичани от мен, докоснат
устните на друг и ако твойте скъпи пръсти стегнат
сърцето му тъй както стягаха доскоро моето сърце;
ако върху лицето му се спусне твоята къдрица
в познатото мълчание, или при тези
вълнуващи големи думи, искащи да кажат всичко,
и останали безпомощни пред разума накрая,

ако това стане, аз го казвам, ако това стане –
ти, която си ми на сърцето, изпрати ми само дума;
ще отида за да я открия и протегнал й ръка
ще кажа Получи от мене цялото блаженство.

Тогава, изоставила ме, аз ще чуя песен
На самотна птица в глухо място.

***

кембриджките дами имат мебелирани души
и са некрасиви с умове удобни
/също с протестанстско благословение те
са безформени и неблагоуханни духом/
вярващи в Христос и е Лонгфелоу, вече мъртви,
неизменно се интересуват те от толкова неща-
дори и в този час ще се намерят още
възхитени пръсти да плетат дали за Полша?
Несъмнено. Докато лицата мило си предъвкват
Известния скандал на Мисис Н. С професор Д
…кембриджките дами са безчувствени към
Кембридж ако в техните кутии от
лавандулово небе, открая
трещи луната като късче от сърдит бонбон

***

кой знай дали луната е
балон, излитнал от огромен град
в небето - и изпълнен от

***

скакалец

лцеакаск
ът
който
п)ред о(чите н)и
сегасесг
ъва
СЛЕКЦААКА
и
подс(ка:
ч


аДа
раз(ста)мес(не)т(пак)ен
.скакалец

***

между гърдите
на чудовищната
Марж мъже
лежат
и хвалят ларж

на Марж за галене заобленото
тяло пръстите им
дървета местят
торби товарят бурета
въртят

любовно
около халби
се увиват

ръцете
на света са собственост телата
тежки и пияни
обаче са на

Марж
и
тънката зелена чантичка
която е лицето й
отварят в златношишкава

усмивка
ура
ура
за едрите
мъже лежащи

на чудовищната Марж
между гърдите
и силните мъже
спящи

на Лил между бедрата

***

насред стаята
стои самоубийство
и вдъхва роза от Хартия
в себе си усмихнато

"някъде е пролет и понякога
хората са истински:представи
си някъде са истински цветя но не мога
аз да си представя защото ако

можех,те някак си не
ще Са"
(се усмихва той
усмихнат)" но и аз няма

всякъде да бъда истински за
теб след миг"
е руса и
ръцете й са малки

"и всичко е по-лесно
отколкото съм предполагал че ще
бъде;даже споменът как кой
кого погледна пръв при все танцувайки"

(луна от облака изплува
часовник отбелязва полунощ
пръст дърпа спусък
в огледалото влетява птица)

***

Въображаемо интервю

Защо рисувате
По същата причина, поради която дишам.
Но това не е отговор.
Няма отговор.
От кога няма отговор?
От времето, което мога да си спомня.
А от кога пишете?
Също от времето, което мога да си спомня.
Искам да кажа: поезия.
Аз също.
Кажете ми: вашата живопис не пречи ли на вашата поезия?
Напротив: те са привързани много.
Те са твърде различни.
Твърде: едното е живопис, а другото е поезия.
Но вашите стихотворения са по-скоро трудни за разбиране,
Докато вашата живопис е толкова разбираема.
Разбираема ли?
Разбира се – вие рисувате цветя, момичета и залези; неща,
Които всеки разбира.
Никога не съм го знаел.
Кое?
Че всеки…
Иначе казано, не искате да бъдете сериозен.
Трябва да сме двама, за да бъдем сериозни.
Е, добре, да видим… ах, да, един последен въпрос: къде
Бихте живял, когато войната свърши?
В Китай, както винаги.
В Китай ли?
Разбира се.
Къде в Китaй?
Където живописецът е поет.

***

превод: Николай Кънчев

5.09.2009 г.

може би

във времето през което ще мога да виждам

ще ми се струва

че разстоянието от мен до видяното

ще са точно онези няколко крачки

които ще ми е невъзможно никога да направя


и когато се отдръпна и прибера навътре

където всичко тече с примитивни

назовими чувства

в свят на демонстративна показност

в който даже леките спъвания сриват достойнства


може би ще съм разбрала че краят на една улица

е там където започва друга

и че единственото и което си струва

е да се живее така, както и колкото може

да се живее

2.09.2009 г.

подводни течения

На Тала, Наталия - Майка ми

Любовта е неизвестно какво, което идва неизвестно откъде и свършва неизвестно кога. Любовта е изменница... (вероятно я е било страх да бъде щастлива).

Съществуват и други страдания, освен любовта.

На леглото са пръснати снимки. Хваща една и я гледа. Зелена трева, къща в бръшлян - трябва да е вила. Вила е., зад къщата, по-тъмнозелена гора. На тревата шарена топка. Люлка, шезлонг. Къщата е с дървени щори. Спуснати. Куче встрани. Малко е. То иска да порасне. Да ближе лапи, ръце, да тича. Да носи пръчка, да гони топката. Когато е гладно - да бъде нахранено. И много други кучешки радости. Маха с опашка. Как ли се казва? Кучето: Пупи, Цезар, или само "Куче, подай лапа"?; "Куче, долу!" ; "Куче, не гази цветята!", "Куче, тук!"; "Куче, седни!"; "Добро куче!"

Оставя снимката. Трябва да пусне пералнята. Да сготви. Да разкъса месото на порции. Да го хвърли в тенджерата. Да се отдръпне, оцапана с кръв, миришеща на белина, нажежена ютия и двойни ръбове на ръкавите.

Събира снимките, уханието на треви, звуци на лято...Пак се вглежда в първата снимка.

А момичето е красиво. Седи на празна пейка пред къщата. Облечено в Късен следобед. Отхапва зелена ябълка и се усмихва. ДухаШЕ вятър и сенките на клонките галят лицето му. Голите рамене. Постланата с пясък алея.
Цветът на косата му е различен.

Много е млада. Как е попаднала тук - сред толкова много стари години? Точно в тази рамка.
Да, чувства я непозната. Само портрет, снимка на къща, трева, куче без име... Измислен персонаж или си има протототип?
Пали цигара, докосва устните й. Десет секунди я гледа и всички думи, които би трябвало да й каже й се струват лъжи и глупости. Сама е... отделя се бавно от снимката. Обръща й гръб.

Облича се, слага червило. В огледалото остава непоносим срам, препрочетен хиляди пъти.
И толкова малко любов, че няма да стигне да си прости.


(какви ли не глупости си измислят дъщерите)