Една недоразказана обувка
със куха тенекиена опашка
се мяташе насам-натам,
оголвайки ребрата си до зъби,
захапали на въздуха мундщука,
досущ като муцуна на чакал.
На скок-подскок
със ноктеста походка
препъна се във бабините чашки
полирани червено от вишновка –
потече кръв, бюфетът побесня,
издуха се вратите му на бузи
и хлопна на два пръста от носа си.
Проскърца торбесто на дъно мракът
с бръснач и ножици,
в парчета от стъкло,
шишето от вишновката задряма,
не знаещо какво да прави
в мехура на ощипаната памет
с разсипания врял доматен сос.
Най-сетне времето обаче се завърна,
облече смокът новата си кожа,
възседна тиквенето си седло –
пришпори
малко гузните мишоци
и се прошмугна пак в онази строфа,
в която, сещате се, както се полага
намери си обувката петата
върху най-тънкото високо токче
с единствената оцеляла Пепеляшка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар