И все пак, и все пак, тази сутрин заради времето ли, заради сънища, или защото е понеделник, пътувайки към офиса много мислих. Не за скуката, така преразказвана, от това, което успях да прочета в бгог.бг, не за шегите с това почти постоянно състояние, в което изпадаме хората, защото не осъзнаваме всъщност колко сме малки и жалки като хленчим и поучаваме с най-авторитарния си порив, което ни прави комични,
а за немощното ни присъствие в живота и още по-немощните ни опити да се разпишем в книгата му за безвременни посетители.
И се заиграх с въпроса защо всичко, което е мисловно е толкова беззащитно и несвързано в себе си, толкова неадаптивно в обществото, и толкова чуждо за повечето от нас, че стои като лошо подбран тоалет, създаващ впечатление за нескопосност и побеждаващ ни кич.
И неминуемо стигнах до заключението, че този свят е царството на материалните закони и животинския живот, без смисъл и цел, със смъртта като завършек на всичко.
И че всичко духовно и мислещо в него се е намерило тук по случайност, както един цивилизован корабокрушенец би се озовал на остров населен само със зверове и диваци.
И че затова и всички наши идеи носят странния и трагичен характер на вещи, спасени от корабокрушение. И са татуирани с белезите на забравения друг свят, от който някога сме тръгнали, на катастрофата, която ни е довела дотук, и на постоянния, но напразен стремеж да се пригодят към новия свят.
И че на това се дължи, че всяка голяма и благородна идея и мисъл е чужденец и страдалец. На това се дължат и неизбежната тъга и песимизмът ни.
А скуката е просто съпътсващата ни сянка.
И от всичко това ми остана вкусът на една от онези южни напитки, които са толкова разхладени украсени и разредени, че предизвикват жажда, а не доставят насладата и освежаването, която обещават с яркия си цвят.
С една дума, една от ония напитки, при които най-хубаво е името им.
И се почувствах някак спокойно и почти пусто.
Наздраве!
