Лорелай

обичам сутрин пролетта
и птицата със неизвестно име
и на бръшляна хлъзгавата длан
нестигаща петуниите по цвят
а в чашата ми с бергамот-off чай
да има Май и вятър от душата


и продължава:

в съзнанието ми пълноводната река
ще се разпенва разделена по средата
и всичко ще тече
непоследователно оттук нататък -

сноп фойерверки ще изтръскват
балната искра
върху опушените ми от синева очаквания


ТА, да си кажем:
всеки жаден има право
на поне един огромен портокал
и чифт летящи шпайкове
за да навакса
изгубеното си от „може би”, и „ако...”

нa_края:

обичам да те гледам само
когато ти не знаеш
че иначе ще е далече по-нетрайно
да си представям как
изисканите фрази на речта ти
се наддумват с моето
разбивано до пухкав стрес
внимание.

тиквен пай

"Писането не говори, то е безшумно... крещи тихо"




Предметите са облечени в думи.
Думите служат на предметите.
На образите, на поведението. На песните. Маркират спомени.
Те държат всичко. Те имат достатъчно, за да разкажат за всичко.
Биографични, автобиографични, социалноконтактни,
асоциални, подчертано основни,
коренно различни, безлични самопризнания.
Закачени по ръцете правят любов. При засилване охлаждането
на климатика болят в областта на шията.
Строят тераси когато искат да хвърлят поглед към небето
и наричат звезди. Въртят велосипеди в парка, заобикалят мравки,
пият кисело вино. В почивните дни заемат голямо легло
и когато заспиват в леглото
понякога чуват как хората ги одумват. За да не слушат -
завиват се през глава с износените юргани, спомнят си как са ги използвали за какви ли не глупости

каква прекрасна есен ни очаква
с бисквитки и сметана и липов чай
червенобуза жълтокоса
с полепнали мухи по гънките на задника

И накрая, обидени, просто изпращат по дяволите целия свят