Монолог на апатията

Всичко ще свършва дотук
Винаги ще бъде
Почти полунощ
Никога не ще престана
да прелиствам своите лудости.

Като нарисувана
с гваш жена
аз съм това лице
което би искало да тича
но не може

Един ден ще бъде
навито на руло и
поставено под дивана

Искам да се разсмея
плодотворна
като августовски сезон
но съм заседнала
в тетрадка без редове
филтрирана и екстрахирана
до същността си

Светът не е дума
а високомерен критерий
според който
пролуките в сценария
подлежат на преправяне


Дъждът който
цял ден беше вързан с
два кадифени пискюла
осмуква асфалта
Не искам да знам
какво правят в Кейптаун.

Небрежно.
Безцелно.
Изписвам
последната страница

Чертая под текста една линия.
После втора. Това е.
После ги трия.

[Неуязвима съм.]

зад сянката

Да преброим мълчанията.
Отсъствията.
Абсурдността на
опитите за промяна;

безформените късове
от преходни желания;

внезапните движения
на сърцето,
превръщащи с в
клада за съзнанието.

Страха.
Вината на ръцете.
Удавените във метафори
предшестващи понятия.


Навярно
ще намерим светлина,
(зад сянката)
лишена от преструвки.

Гледам те

"Кой те е виждал по-отблизо от мен?
Никой. Никой не може."


Гледам те, свита в дима на лулата ти,
въртейки се като спирала
от китката до лакътя,
когато се опитваш да се разсееш,
с шума на чашата,
при допира й с масата.
И прозвънтявам в тъй кратък смях,
че не смогвам да те отгатна...
Или даже, ако оставиш
вратата отворена в посока
на вятъра, в покорното тяло на самотата,
и затова, защото си всичко,
без да го споделяме помежду си –

не мога да те повярвам...

да ме познаеш

мога да бъда
маската на безсънието –
рижавата лисица
в капана на ноздрите,
сгушена в плетеното кресло на
ръцете ти,
силуетът на голото тяло в леглото ти;
безтегловна до миглите –
като пеперуда в сърцето

или летен пожар
на артериите,
валящ по раменете,
покриващ времето и часовете
когато думите
разкъсват своите нишки
в насладата на бавността,
докато все още съм чакала да

ме познаеш

the door

Страх ме е да не се привържа
като безстопанствено куче
към благосклонното ти лице, с което
ме галиш по паметта ми за дом.
Подмамваш кожата ми,
протягаща се към отворената ти длан
готова да ме докосне или опитоми.
Страх ме е да се доближа,
когато всичко се отдръпва назад...
или просто пада като перо,
изсъхнало от мудни полети, тромаво,
застинало в съзерцание...
И се залоствам зад думата за врата,
преди да е успяла да ме заключи.