Кошерът омърлушено дишал в пепеляворозовата светлина на зората. Вятърът го обикалял като пазач и го засуквал в чалма от чисто любопитство и повърхностен навик.
Един омразен търтей бръмчал арогантно и топял хобот в капчици мед, изтичащи от изобилие и разточителство. Бронзовата диря на охлю бохлю разтягала хуба-буба по сънената ливада. Пчелата майка неохотно започвала да лавира като предизвиквала скърцане при обръщането си и невъзмутимо изтърсвала по някоя сипкава ларва. Натоварена от царска тежест, събрала восъчната си колония, за да регистрира изстрелите на първите слънчеви лъчи. Знамето на бодростта било издигнато от най-пъргавата и ентусиазирана пчела. Платното му плющяло и осуетявало новия щурм на търтея. Животът се надигал, вибрирал, кипял.
Ятото на труженичките излетяло като златна стрела над езерцето, олюляваща се за миг-два, но продължило с устремна сила и спукало с трясък тъпанчетата на жабата, на която днес било
ред да се превърне в принц. Досега спокойните водни лилии се разлюляли и замятали като харпии, докато не отхвърлили напълно недостойния товар, който не чувал дори своето собствено квакане.
Въздишащите тръстики кротували привидно, но под мустак злорадо се хилели.
Ден – като всички предишни.
Но какви глупави жаби, не разбрирали ли, че за да се превърнат в принцове са им нужни истински принцеси, а не преживящите наоколо крави.
