Потоп

След дългата зима най-сетне дошло топлото време. Растителният свят настъпвал неусетно. С тихо шумолене лазели филизите на фасула и тиквата, на пълзящите растения, върволиците златни дървеници, мравки, скакалци с прозрачни криле. Животните, задушени от плътната маса на растенията, скачали от дърво на дърво,
търсейки място по земята, където да се е разкъсала тази зелена, топла и лепкава тъмнина. Изливали се поройни дъждове - дървета с течни коси и корени в небето.
Настъпил пълен хаос и сред всички живи същества, а кореместите облаци надвиснали като сянка над земята.
Морето набъбнало от риби. Някои имали топла, други мразовита брада. Трети развявали трептящи воали. Четвърти стояли неподвижно, като кървави петна
върху дълбоко потъналите във водата хрущяли от начупени клони. Имало и много, много други.
Натежалата растителност потъвала в наводнената земя, в рядка и тъмна кал, в леденото дихание на полувкаменели млечнобели чудовища, с глава от овъглени растения и крайници от тръстика, от които се изцеждал течно-зърнест прашец.
Боговете осъмнали клекнали над зората, целите нашарени с бои, и с безразличие в очите наблюдавали как безбройните езици на последната река лизали света, докато го отнесат, как малко, по малко материята отстъпвала, а целия свят омекнал като сън и се разтворил във водата.