28.06.2009 г.

Goodnight And Go



докато пиеш кафето си
тя се разсмива
и хвърля сянка на слънцето

а от закъснелия аромат на
излетялата нощ
се лющи неуловимата
пудра на млечния път
върху нескритата нервност
в пепелника ти

и когато бюстието й
прекрачва
прага на клепачите ти
на теб ти се иска да прехапеш
монолога на погледа си
избухнал
между голия пъп и коленете й
където думите губят главните букви

и значението им
с всяка
следваща се отлага

в привидната необходимост
да съчинява
заглавието на дистанцията

26.06.2009 г.

клара-горката

клара е фигурка на балерина –
нищо че е мъж
изхвърлена през неизвестен прозорец
за щастие
приземила се върху чували с кафе
от печена ръж

не се счупила –
само перуката
придаваща й очарование
се обеси впоследствие
на символичен претекст в четири сутринта
та това наложило стихващ ритъм
на мисловните стъпки
в нейната гола
до безнадеждност глава...

така и си останала клара-горката
в среднощната тишина
– с дълги порцеланови крайници
тънка шия и нечути детски въпроси -

съвсем невидима
между два визуални образа
въпреки абсолютното си
представяне с танцуване по тирето –
да кажем,
в синтаксиса на
свиващата се или се изпъчена
човешка фонетика

LISTEN TO THE FALLING

празнуващите облаци не знаеха
че ще перат изкаляни чорапи
сака ръкави
сгърбени чадъри
подскачащи над уличните шахти
и ще наливат
разхладителни напитки
в ръцете на увиснали тролеи
а с капковия ритъм на краката си
ще изличават глупостта на *новините

по тротоарите ще си развържат кънките
с ликуващи дъждовни пируети
и пред унесения лай на кучетата
в улуците ще посадят тромпети
и с вдъховение на романтични гълъби
със полифонията ще станат съпричастни
и ще жужат като небесни трубадури
над плуващите си в канала чаши

*вестниците

25.06.2009 г.

about her



усещаше я със гръбнака си в болезнен патос на плътта
като зародиш на възбуда
до мъртви нервни окончания

усещаше я с недомлъвките от прешлените на отсъствията
кървяща тихичко на букви
жигосани да са беззвучни

усещаше я със препиванията си преливащи от сиви чаши;
с повръщанията на миналото
в кесията на празнотата... (си)

24.06.2009 г.

Инстинктивно

когато заизкачваш
миналото,
завит
с прозираща хартия
и номера
по страниците на очите -
долавяш
в междуредията
на сърцето,
че инстинктивно
и завинаги
прегръдките
на преживяното
умрели са
затиснати в архиви
и като нищо
се загубваш
във чужд
и непознат регистър
където няма миг понятие
от описанията
на твоите истини

(когато заизкачваш
миналото
ти просто си
единствено читател)

закърпено с детелини

когато двама се открихме
в ливадите
на скакалците
закърпени
със детелини
и сини снопове
метличини
по времето на хризантемите
разбухнати
като сметана
през множество
логични срички
забравихме
по нещо важно
объркахме местоименията –
и някой се преля към всички,
а ние станали безименни
до котвите си
се притиснахме
с най-тежките
вълни на дните
и буци сол в кръвта за минало
и се попариха тревите
в сено
се скриха
детелините
разпръснаха се
скакалците
а нас едва ли бе ни имало

Шахматната дама



Придвижваше се
както й бе угодно –
по маршрут само от кръстопъти,
където с всяко квадратче
ставаше все по-изправена
без да се съобразява
с баланса между Ин и Ян.

Ходовете й
бяха наследствени авантюристи,
инкрустирали времето
с йероглифи –
оттук, с около = брой години напред.

Доловил силуета на някой номер
погледът й изпяваше
няколко тона самонадеяност
до края на тази игра
и до началото на следващата.

д е в е т



Временно се продавам -
пълна с бонбони и
затрогваща
сладост.

Мога да се държа
свободно и нарочно,
с примамваща еротика
от всяка извивка на мисълта.

Елате
в три и половина,
докато свеждам поглед
и изражението ми започва да гали.

Прегледайте ме за качество
със струнен оркестър
и точност на
мерник.

За целта ме сложете между
седем и осем ж и в о т а
до звучене на
д е в е т.

23.06.2009 г.

шепнеща с вятъра



И съм в първия миг
на събуждането ти
в адреналина на мислите
и кръвта
която се стича
към първата крачка
която правиш
бавно преди още да знаеш
накъде
преди още да разбираш
болката че ще трябва
да ме отречеш
и точно затова
съм в теб защото съм
тайника където ще криеш
най-липсващото от себе си

* * * *
бистри са водите ти
следите им все още
могат да се видят в леда
внимавай
способен си да накараш
скалите да плуват
а с ръцете си
лятото да ожънеш
ах, този вятър –
дива мента
дрехите ми открадна...
сестра съм ти
гориста на голо –
откъде ли съм бягала...
докато с думи обръч
си плетях... пресрещни ме
тази книга ме плаши
напусни страниците й
да поблуждаем заедно
... преди залеза

Главите

Бяха популярни в своето село, иначе напълно нищожни. Разпръснати навсякъде, сред рояци мухи, се хилеха криво и зловещо. Главите. Тенекиени кутии с бели бузи и сивосини очи. На мястото където косата липсваше си бяха лепнали изрусени тупета. Нямаха свои и едва ли някога бяха имали собствени думи. Всичките, с които боравеха, лежаха отдавна предъвкани на дъното в долната част на челюстите им, където угниваха в неминуемо застаряване. И поради този факт, от тях лъхаше нещо отвратително - натрапчива миризма на гранясало, смесена с позорна нечистоплътност.
Освен че по цял ден дрънкаха на кухо, ритаха се, повишаваха си глас и се шамаросваха с корозиращи усмивки, Главите познаваха враждебността. Скритата им същност нагнояваше в ламариненото им „аз” и развиваше недоброжелателен и агресивен тетанус. Просмукани от тази отрова, даваха пълна воля на омразата си, за да я изразходят и изстрелят така, както ракът влага спермата си и полекичка се оттегля в мъглива тъмнина – сам и облекчен.
Но омразата се връщаше стократно. Колкото повече хвърляха белезникавите си отпадъци, толкова по-задушаваща беше и злобата им. Естествено, че можеха и да се въздържат, но не можеха да потиснат нуждата да зловонят. Станало им беше навик. От скука. От несретен живот.
А ъгълчетата на устните им винаги бяха изцапани с бяла пяна от някакви хапове или течност против киселини, които вземаха поради болните си амбиции. Вътрешното раздразнение ги разтърсваше като електрошок и от време на време падаха, премятайки се през единствената си опора – боклуджийската стойка.

22.06.2009 г.

мълчанията нямат бъдеще

мълчанията нямат бъдеще
лежат в писалките
в единствената запетая
с която празното
изпълва страницата
от недомлъвките
в прекъснатите фрази
откърмени с ненужни обещания
в невръстната си
млечна трайност
мълчанията нямат нищо общо
с умората на клекналите букви
и кръвното налягане на
думите когато в колапси
болезнено издъхват

на куц крак

влюбените часове обикновено
закъсняват
потракват с токчета
въртят се около себе си
дрънкат като стотинки в джобовете
висят декоративно
с полюшващи се стрелки
пресяват дните през пръсти
разстилат се в пулса и
с безкрайни хриле
на пет разкрача в дълбочина
променят озона на времето
докато увеличат годините си поне с дъх
но преди това заличават с пети
отражението на всякакъв спомен
и ако случайно и ако отново
видят почти същите неща
поникват на куц крак в компромиси

зависи от гледната точка

не мога да имам тапицирания слой
на очното дъно
за да поглъщам тоновете с аеробика
да се съставям с молив
описващ ме от всички страни
първо лявата после дясната
и облечената в спокойствие
и другата - голата
и общо поне да са десет
а и две за това че не съм
изрусена красавица
с аржентински акцент и
премрежени от радост чорапи
тъй като съм в състояние да бъда изправена
без да ми присаждат пружинен гръбнак
и защото предпочитам да ходя
за гъвкавост на глезените си
и офромяне характер на стъпалата
та ако попадна по втренчените плочки
където всяка рокля е камуфлажна
и не на последно място
понеже нe притежавам картина на Модилиани
(най-малко за около трийсет милиона)
за да мога да казвам
това е картина за трийсет милиона
пак ще кажа
зависи от гледната точка

роза



уханието й
обикаляше въздуха
изключително меко
и предполагаемо
като алея на въображението
сякаш мислеше на глас
разлиствайки се
от полуотворените устни
на интимността
и понеже
си представяше как красиво е
да си в прегръдката на някого
усвояваше умението да се протяга
освен насаме или в сянка
а също и по цели часове
докато достигне
начините на изразяване
и изведнъж добило съзнание
за собствената си голота
изтръгна от себе си
такива нюанси
каквито не очакваше
че притежава
проправяйки си пътека
между всички
вкопали се
имена

10.06.2009 г.

little things



прибирам бавните си спомени
в картонена кутийка
при копчетата и парчето креда
което на асфалта
ми рисуваше небе
и лодка със море
хвърчило бяла лястовица
пеещо мече и всичко от джобовете
на детството
което тичаше в полетата
със бялата си панделка



да не обидя въздуха
прибирам тихо и
малко от дъха си
завит със булченски воал
през сянката
на талията ... прибирам бавно
осветена от съзряването си
а от ръцете ми като от роза
се посипват мънички листенца
падащи назад





9.06.2009 г.

разлято в шепот



Звученето й беше окръглено
от южното
безветрие на тишината

червенопурпурно
натрупано във вените
с неразгадаемия код на сетивата

ухаеше на всички изкушения
задъхани по уличните сряди
и украсено с пръстени
и нанизи -
не се побираше във никоя от гамите

не беше нито плач... не беше песен
а отразяваше цвета на вдъхновение
топящо се във сън
разлято в шепот -
зърна от сол в клавишите на времето

2.06.2009 г.

усмивката й

се повтори няколко
в звука на ехото
затичало се по брега
препъна се
във желатиновия залез
в тавана
леко синкав на деня
облегна се
на тънката си талия
обхваната
от неговия дъх
облиза го
със най-дълбокото
от тръпнещите си бедра
и... изкрещя докато
шепнеше да я забрави

1.06.2009 г.

Потоп

След дългата зима най-сетне дошло топлото време. Растителният свят настъпвал неусетно. С тихо шумолене лазели филизите на фасула и тиквата, на пълзящите растения, върволиците златни дървеници, мравки, скакалци с прозрачни криле. Животните, задушени от плътната маса на растенията, скачали от дърво на дърво,
търсейки място по земята, където да се е разкъсала тази зелена, топла и лепкава тъмнина. Изливали се поройни дъждове - дървета с течни коси и корени в небето.
Настъпил пълен хаос и сред всички живи същества, а кореместите облаци надвиснали като сянка над земята.
Морето набъбнало от риби. Някои имали топла, други мразовита брада. Трети развявали трептящи воали. Четвърти стояли неподвижно, като кървави петна
върху дълбоко потъналите във водата хрущяли от начупени клони. Имало и много, много други.
Натежалата растителност потъвала в наводнената земя, в рядка и тъмна кал, в леденото дихание на полувкаменели млечнобели чудовища, с глава от овъглени растения и крайници от тръстика, от които се изцеждал течно-зърнест прашец.
Боговете осъмнали клекнали над зората, целите нашарени с бои, и с безразличие в очите наблюдавали как безбройните езици на последната река лизали света, докато го отнесат, как малко, по малко материята отстъпвала, а целия свят омекнал като сън и се разтворил във водата.

За децата

Всички деца са еднакви -
като бистри отблясъци,
които разсмиват
тъмните краски
в реката на вече порасналите.
И правейки,
каквото и да правят,
не разбират какво
точно правят.
И не им трябва да знаят.
Обичат да разпиляват,
да имат бонбони,
близалки, бадеми,
вафли с фъстъци,
да играят да хвърлят,
да тичат и да не слушат. .
Да се пързалят, да падат
и отново да стават.
И още, могат... да вярват.
Всички деца са еднакви,
защото от възрастните
се различават.

Корабокрушенчески по понеделника

И все пак, и все пак, тази сутрин заради времето ли, заради сънища, или защото е понеделник, пътувайки към офиса много мислих. Не за скуката, така преразказвана, от това, което успях да прочета в бгог.бг, не за шегите с това почти постоянно състояние, в което изпадаме хората, защото не осъзнаваме всъщност колко сме малки и жалки като хленчим и поучаваме с най-авторитарния си порив, което ни прави комични,
а за немощното ни присъствие в живота и още по-немощните ни опити да се разпишем в книгата му за безвременни посетители.
И се заиграх с въпроса защо всичко, което е мисловно е толкова беззащитно и несвързано в себе си, толкова неадаптивно в обществото, и толкова чуждо за повечето от нас, че стои като лошо подбран тоалет, създаващ впечатление за нескопосност и побеждаващ ни кич.
И неминуемо стигнах до заключението, че този свят е царството на материалните закони и животинския живот, без смисъл и цел, със смъртта като завършек на всичко.
И че всичко духовно и мислещо в него се е намерило тук по случайност, както един цивилизован корабокрушенец би се озовал на остров населен само със зверове и диваци.
И че затова и всички наши идеи носят странния и трагичен характер на вещи, спасени от корабокрушение. И са татуирани с белезите на забравения друг свят, от който някога сме тръгнали, на катастрофата, която ни е довела дотук, и на постоянния, но напразен стремеж да се пригодят към новия свят.
И че на това се дължи, че всяка голяма и благородна идея и мисъл е чужденец и страдалец. На това се дължат и неизбежната тъга и песимизмът ни.
А скуката е просто съпътсващата ни сянка.
И от всичко това ми остана вкусът на една от онези южни напитки, които са толкова разхладени украсени и разредени, че предизвикват жажда, а не доставят насладата и освежаването, която обещават с яркия си цвят.
С една дума, една от ония напитки, при които най-хубаво е името им.
И се почувствах някак спокойно и почти пусто.
Наздраве!