на лявата предсърдна слабост
облегната като луна
на каменна ограда
опитвах се да пазя
топлото споделяне на двете ни тела
а някак хлъзгаво
и хладно се разполовявам
между безкрайните бедра
на своята безпаметност
на непозната и за мен самата сянка
дъждът измива всичко
от което се нуждая - - - -
не притежавам даже самотата
и се налага да измислям
нещо ново във играта с думи
в друго времепомнене
в което ще съм само своя, в което
линиите на мисълта не избледняват
надявам се надявам се да се позная
изпредена на възли от дъжда
пристегната в ластарите на някога
където ще съм точката в средата
на две по две във скобите на рамото ти
2 коментара:
Излязох по блуза - исках да усещам дъждовните капки колкото се може повече. Тръгнах по улицата, която в единият си край се разклоняваше. Трябваше да реша наляво или надясно да тръгна. Вдясно бих се спунала към малките улички водещи към Малките Петте Кьошета. Наляво уличката води към Борисовата Градина. Без да мисля дълго, завих наляво. Тук-там прозорците на къщите бяха отворени, а през тях гледаха уморени очи. Вървях съвсем бавно, а дъжда бързо ме мокреше. Косата ми беше спусната, лицето ми сякаш току що беше наплискано със планинска, студена вода. Потърквах очи от време на време. Усещах лека хладина, но въздуха ухае на пролет. Минах покрай трамвайната линия - полупразен трамвай, бавно спускащ се от непроходимите улички.
Навлизам в парка. Шумовете започват постепенно да избледняват. Притъмняло, разлистено, зелено, есенно кално и спокойно. Имам усещането, че птиците около мен се надсвирват. Поглеждам към небето със затворени очи - дъжда се усилва, хладните му тупвания се стопяват някъде по мен. Толквоа чакам момент! Сякаш като да вдъхнеш аромат на свобода; като да докоснеш небето и да се разнесеш в него на безброй частици. Толкова е хубаво. Неуловимо! Почти проливния дъжд ми създаде усещане, че някъде дълбоко в гората, където съм само аз и природата. От тих и спокоен, дъжда, се превърна в проливен и студен. Вървя по запустелите алеи и ми се ще да седна на земята. Ще ми се да седна и да остана за известно време. Вали ме, става ми хладно. Леко потрепервам. Седнала, валеейки ме дъжда се сещам за онази толкова меланхолична и интимна Мелодия за Пианото - сякаш е създадена от сълзите на някой. Стоя под дъжда и се чувствам безкрайно спокойно, сякаш всички мои Аз са слети в едно. Не мисля за нищо, не искам нищо, просто гледам капките дъжда как се ронят по дърветата; как се свличат по ръцете ми и сетне утехват в мократа пръст. Иска ми се да остана тук за дълго време. Небето се избистря, но някъде в далечината гръмовете не отекват, напомнят за себе си. Чувствам се мокра и почти невидима. Искам да обходя всички необходени пътеки. Искам да вляза в гората и да стъпвам по ничии стъпки. Вали тихо и е хладно. Все повече потрепервам, но не усещам хлад.
Можеш ли да усетиш Ти чрез думите ми какво изпитвам, докато вървя в гората? Можем ли да надникнем в дъжда и да заслепим всичките си страдания и техните разсейки? Можем ли?
http://www.youtube.com/watch?v=f4TKJyMBdTU
Прекрасна, Ани...
наистина съм трогната от вниманието.
Много красив текст
благодаря за клипа
изобщо
благодаря, че се отбиваш... :)
Публикуване на коментар