Понякога имам тъжни размисли.
Понякога съм радразнителна.
Понякога плача. Опитвам да се скрия.
Да изчезна в немислене. Това става
обикновено, когато дните са мрачни.
Когато небето е толкова отдалечено,
че не е ясно съществува ли,
или и е само мъглява представа
за необятност. Сиво. Сиво. Сиво.
Сивото е цвят, удобен за прикритие.
Сивото почти не се забелязва.
Забележимо глупаво настроение.
Не, не ми е ден. Петък, пазарен ден.
Налага да се купуват продукти.
Някои казват – провизии. Без тях,
няма как да се приготви петъчната вечеря.
На свещи. Или пред телевизора. Не знам.
Не обичам пазарите. Пазарлъците.
Всичките опити за отстъпки
да не се провалиш. Значителни разходи,
вложени в междуличностни допоказвания.
Петък заповядва, хленчи, настоява.
Петък разпъва. Прави асоциации. Кръв.
Кръвта е червена. Съска в яката ми.
Петък змията. Огъната на осморка
около центъра на съзнанието ми.
Прогресивен разпад.
С изгризани препинателни. Мисля си,
колкото повече време минава без отговор
на въпросите, толкова повече се скъсява
разстоянието до разумното им обяснение.
Придирчиво е това, което написах.
Но няма да го редактирам. Обърках се.
Тръгвам си. Бездумна.
С празна пазарска торба.
В ръцете ми дъжд и вятър. Издухва ме
от стена до стена. И обратно.
И точно това ме забавлява.
Лудостта е едно добро начало.
Но не е любов. Не може да бъде любов.
Не причинява нараняване.
