Главите

Бяха популярни в своето село, иначе напълно нищожни. Разпръснати навсякъде, сред рояци мухи, се хилеха криво и зловещо. Главите. Тенекиени кутии с бели бузи и сивосини очи. На мястото където косата липсваше си бяха лепнали изрусени тупета. Нямаха свои и едва ли някога бяха имали собствени думи. Всичките, с които боравеха, лежаха отдавна предъвкани на дъното в долната част на челюстите им, където угниваха в неминуемо застаряване. И поради този факт, от тях лъхаше нещо отвратително - натрапчива миризма на гранясало, смесена с позорна нечистоплътност.
Освен че по цял ден дрънкаха на кухо, ритаха се, повишаваха си глас и се шамаросваха с корозиращи усмивки, Главите познаваха враждебността. Скритата им същност нагнояваше в ламариненото им „аз” и развиваше недоброжелателен и агресивен тетанус. Просмукани от тази отрова, даваха пълна воля на омразата си, за да я изразходят и изстрелят така, както ракът влага спермата си и полекичка се оттегля в мъглива тъмнина – сам и облекчен.
Но омразата се връщаше стократно. Колкото повече хвърляха белезникавите си отпадъци, толкова по-задушаваща беше и злобата им. Естествено, че можеха и да се въздържат, но не можеха да потиснат нуждата да зловонят. Станало им беше навик. От скука. От несретен живот.
А ъгълчетата на устните им винаги бяха изцапани с бяла пяна от някакви хапове или течност против киселини, които вземаха поради болните си амбиции. Вътрешното раздразнение ги разтърсваше като електрошок и от време на време падаха, премятайки се през единствената си опора – боклуджийската стойка.