17.03.2010 г.

люлка

















живях в едно стихотворение
пет пъти удвоено като ствол
в разперените
без посока клони
със пръсти боси втренчени надолу

на дънера в джобовете проходих
разлистена от книжен ембрион
завивах се до корен
като в подгъв
със късогледата си пъпна корда


бях бръмбар омотан
във майско пончо
подхлъзнал се по котешко око
обиколен от думи произволни
напъпили по мене пипнешком

подскачах в
самохвалството на логиката
от скута си до новия си д(Т)ом
където букви ме люлееха сезонно
игриво опашати и без повод –


(римувайки ме
винаги престорено)




7.03.2010 г.

пръстени










не обичаш нищо повече
от
нещо което ти липсва



някъде там кръжи хеликоптер
не, не е хеликоптер –
ръце които махат (за сбогом?)

възможно е да напомнят
че съществуват обикновени неща –
правдоподобни
като езика на чувствата

изписани
върху милион летящи листа
с пръстените от чашите с кафе –
пръстени, от които
никога не е имало нужда

* * *

от една дупка в седмицата
изпадаха първите дни –
понеделник
вторник и сряда,
въздъхвайки с благодарност
занесоха клетките с часовете си
до прозореца и ги пуснаха да летят:

изсипаха минутите си в улука ;
насекомите на секундите разпиляха по улицата
както и влечугите на закъсненията ;
също и мишките на миговете съмнения –
казаха им: вървете си всички до един
вървете си... отидоха си и не се върнаха

сгънаха се завивките
пренередиха се дрехите –
скъсих се навътре, запокитена в четвъртък
като празна тетрадка за всичкото останало време

откъснах се от навитата тел
извадих се от страниците
разлепих се от ципата през устата –
за мога да дишам...
и пристигнах отвъд всяко

(обичам те)

без което четвъртъкът е досаден
петъкът също, освен дето е петък –
тоест почти събота