28.04.2009 г.

моята ерес




трепериш Лорд
властта най-често подлудява
докосването до смъртта мирише
светкавиците ти угасват
забили се в човешките съдби
от този хълм където
едновременно засаждаш
когато и решаваш да плевиш
и сякаш докато градиш събаряш
подписвайки се върху
раждане и смърт
а раболепните ти ангели
на восъка от свещите се радват
и трябва да призная Лорд
че аз бях същата безмълвница
излязла на пазарния площад
да те разменя за пощада
а после ти запали църквата
и я гаси със боси ходила
и кръв от закъсняло покаяние

ПП
и вярвам
че защото си велик
my Lord
способен си да сториш чудо
и простиш
а също да обърнеш гръб

27.04.2009 г.

Вятърът (със стара дата)

вятърът не причинява белези
но може да ти бутне покрива
да обърне кораба ти
може да го потопи
може да те подмята
нагоре надолу
като отпорен афиш
да те държи над повърхността
и да ти създава чувство за полет
да те върти в кръг
докато те разпръсне на букви
които замлъкват в джобовете
на чифт окаляни дънки
по ръба на някой предишен
ден висящ над представите ти

вятърът може да те сдуха

* * *

всеки има правото на обич
възкликна тя
и се засмя през сълзи
оттегли се прегъната на ъгъл
и се преля към оцеляването

все още ли съм дива ябълка
се чу да казва
и в отговор на своята неясност
завърза се към рамката на вятъра
и въпреки
че двамата усетиха тъга
те вече си принадлежаха



26.04.2009 г.

кое е онова което
тласка хората
да падат в глинените си паници
и с порива на фантазирането
да късат от сърцето перушина
цамбуркайки
из рядкото мастило
посърнало в препиване на стихове

кое е онова
което опакова ги в хартия
с изрязани за дишание илици
когато помежду си се избягват
а орбитите им кръжат
на чувствата в покрайнините

24.04.2009 г.

нокът по нокът върху белия лист

Държеше мислите си завързани
от двете страни на
предизвикателствата.
За добро или лошо
но само понякога
ги пускаше на разходка
и то, когато показваха
прилично
държание.

А забележеше ли преструвките им
само и само, за да я видят
със зяпнала уста –
с изражение на жесток хумор
ги предоставяше
на властта
на здравия разум.

После дълго поемаше дъх
през гърдите на вятъра
и с върховете на буквите
откопчаваше
и разгърдваше
тайните им.

А те – нокът по нокът
и лапка по лапка
като животинки които шават
разбъркваха
върху бял лист хартия
всички усещания,
които
притежаваха
своеволията
на душата й.

тик-так, тик-так

часовникът звучи
на купове непълнолетия
и бъдещи инсулти
разбива
майчиното мляко
с поредната зависимост
от ежедневно хранене
изпушва няколко цигари
и се измъква от контрол
нахлупва
сладкия ти покрив
накриво на гнездото ти
където
е червената опашка
за разврат
и с дъх на похот
вятърно се гали
върху
напуканата
крокодилска каска
на безсънията
тик-так-Ат
часовете
безумствени и бледи
а издължените им стъпки
са чифтосани пъстърви
до вече празното гнездо
където си повит
със скъсани хартийки
в които си записвал датите
защото някой се е раждал

Лудостта е добро начало... и обратно

Понякога имам тъжни размисли.
Понякога съм радразнителна.
Понякога плача. Опитвам да се скрия.
Да изчезна в немислене. Това става
обикновено, когато дните са мрачни.
Когато небето е толкова отдалечено,
че не е ясно съществува ли,
или и е само мъглява представа
за необятност. Сиво. Сиво. Сиво.
Сивото е цвят, удобен за прикритие.
Сивото почти не се забелязва.
Забележимо глупаво настроение.
Не, не ми е ден. Петък, пазарен ден.
Налага да се купуват продукти.
Някои казват – провизии. Без тях,
няма как да се приготви петъчната вечеря.
На свещи. Или пред телевизора. Не знам.
Не обичам пазарите. Пазарлъците.
Всичките опити за отстъпки
да не се провалиш. Значителни разходи,
вложени в междуличностни допоказвания.
Петък заповядва, хленчи, настоява.
Петък разпъва. Прави асоциации. Кръв.
Кръвта е червена. Съска в яката ми.
Петък змията. Огъната на осморка
около центъра на съзнанието ми.
Прогресивен разпад.
С изгризани препинателни. Мисля си,
колкото повече време минава без отговор
на въпросите, толкова повече се скъсява
разстоянието до разумното им обяснение.
Придирчиво е това, което написах.
Но няма да го редактирам. Обърках се.
Тръгвам си. Бездумна.
С празна пазарска торба.
В ръцете ми дъжд и вятър. Издухва ме
от стена до стена. И обратно.
И точно това ме забавлява.
Лудостта е едно добро начало.

Но не е любов. Не може да бъде любов.
Не причинява нараняване.

ала-бала по но(Ш)тите

да те възпявам –
нямам нищо против
но първо трябва да
заслужа опция
да свиря
само фуги и токати
внимателно пресявани до нота

какво отмерваш за кого и колко...
създаденото вече е създадено
и бъдещето все едно за кой ще е
под пясъка с пустеещите камъни
навярно вече вярвам си забравил
разпятието преживЯно с враговете
в предградието далече от едема
но пък си длъжен да останеш вечен
да бъдеш истински кънтящ и импозантен
със целия запас от грандиозност
но само ще те питам може би
че толкова въпроси чакат отговор –

като какво са другите за тебе...
мравуняк спомагателни глаголи
или спрежения изгубили достойнство
в тълпа която чака под прозореца ти
или пък трябва просто да се молят
по стълбата ръждясала нагоре
която се е враснала декорно
във филм където ти си режисьорът

21.04.2009 г.

рисунки по памет

ако въпросите са безкрайни -
отговорът им е любовта...


стъпките им се спряха като два бряга
запазващи равновесие
пред светената вода на неизживяното
и никой не искаше да прекрачи
за да не я наклони

и се сближиха едва на сбогуване
препъвайки се в росата

на някъде по-нататък във времето
което дописваше
химна на маргаритките
а другата част може би
бе изпята по смисъл
и се закашля
още на първата страница –

в очакване на него...
в очакване на нея...

докато
трева не порасна по клепките й
и спусна мълчание
в рисунките им по памет

а между тях растеше раната
която ги оцветяваше в самота

16.04.2009 г.

точката в средата

докато съм спала
на лявата предсърдна слабост
облегната като луна
на каменна ограда
опитвах се да пазя
топлото споделяне на двете ни тела

а някак хлъзгаво
и хладно се разполовявам
между безкрайните бедра
на своята безпаметност
на непозната и за мен самата сянка

дъждът измива всичко
от което се нуждая - - - -
не притежавам даже самотата
и се налага да измислям
нещо ново във играта с думи
в друго времепомнене
в което ще съм само своя, в което
линиите на мисълта не избледняват

надявам се надявам се да се позная
изпредена на възли от дъжда
пристегната в ластарите на някога
където ще съм точката в средата
на две по две във скобите на рамото ти

4.04.2009 г.

Като вода в сънищата

"Ние само си въобразяваме,
че има живот,
а в действителност
няма истински живот.
Животът е призрак,
той е благо, което не ни
принадлежи,защото ние
принадлежим на тези,
които ни сънуват..."


тя не бе нито звезда
нито прах
не бе и представа
а това което
винаги се разбира накрая –
беше смола
от думи за любов в паметта
и когато
той я притискаше до живота си
тя миришеше на дантели
които водите на щастието
заплитат
по бреговете на мислите
и от пръстите на съзнанието
до върха на желанията му
затрептяваше стълбичка
по която
можеха да се изкачат заедно
до клоните където се разпределят
плодовете
цветята и
семената
на петте сетива
а словата и ласките му
бяха древни и стари
и тя вярваше
че е бедна онази която
не намира любимия мъж
поне хиляда години
по-мъдър от нея –
като кичест дъб
който е хвърлял сянката си
поколения преди раждането й
и си пожелаваше да я обича
като вода
като смисъл
дълбоко,за да може
да е извън него
и едновременно в него
както всичко за което
й беше разказвал в съня.