в удобната поза на гъдела

дали още се смее
равноделно на срички сякаш
пукат царевични зърна
на подскоци в кух словоред
или просто отлежава на страницата
в удобната поза на гъдела
разкрепостен като опиянение
въодушевен да отлага
каквото и да било
каквото и да би могло да се случи

дали още се смее
по настойчиво от обикновено
пребиваващ
между вдишването и издишването
в смътната област
на чувствата
сега вече съвсем бледа
и леко замърсена
като сапунена вата

дали още е убеден
в склонността й да (му) вярва
че е способен да й прощава
всяка нова непредсказуемост
че дори и тогава когато
тя му се струва всъщност
съвсем непростима

дали все още успява
да отгатне
и назове какво става с него
когато
  тя го гледа п р е з_ с м я х

знам че ме харесваш

но това ли искам...
нощем плача и умирам
сутрин ставам пак силна
откъсната от брега
като рибарска лодка
с разпуснати весла
по разхвърчани посоки

в същата влачеща пенлива река
с безжизнени ръце крака и кореми
на безоки идиоти превърнати в мраморни трупове
докато някой се изкачи нагоре по плитката ми
и ме затисне под всички тях

знам че ме харесваш... така

въпреки че всъщност

седеше и наблюдаваше
как светлината боядисва дъските на пода
в яркобяло и тъмночерно
и трагическата маска, която приемаха от този факт,
въпреки че всъщност имаха най-просто значение да ги тъпчат,
й пораждаше мисли за нещо драматично и
най-вече фатално и я оковаваше с убеждението
че това е последното й идване в тази къща,
последното й влизане в тази стая на детството
където почти през цялата му вместимост е търсила една кукла
и това бе чувство на дълбока безсмисленост,
на което не би могла да прикачи каквато и да е причина,
освен безкрайно дългото отсъствие на
тогавашното време в сегашното, употребено
в узряване нежеланието й да се върне

слана

пясъчна съм... понякога
(на изчерпване)
се обръщам срещу себе си
нахлупила дълбоко
шапката си
почти до петите

неохотна съм... заслонена
от стъклената сплав
на недоверията
подтикващи ме
да се преобразявам

немислима съм... защото
и щастието като се използва
от самото използване
взема такса
и винаги се надява да мислят
за него

неясна съм (си)...
и може би така е по-леко
между нещата в стаята
в лабиринта на гласа си
на разстояние от краката
когато те влизат
дори и от друга дата
на страницата от слана

вчера и още преди това

миналото го няма --
паднало е като звезда
в меланхоличната ложа на пространството
и мухи са го накацали по лицето
безчет мухи
които бодат с игли в очите му
и така го карат да се преглъща

ако го разказваш
думите могат да отнемат цял календар
а може и обратното -
да вместиш свършилите му дати
само в няколко букви : : :

                                    самотно

студено

и като любов е търсило изход
преобразено в малка калинка
лазеща от сърцето към лактите ти
за да политне
увита в найлонови снимки
и
да изчезне в чужда ръка

(без радост отколкото от угризения)

едната половина от нея я нямаше
сънуваше я толкова малка
като притурка за кратка любов,
последвана от внезапно изоставяне --
уязвима като крилете на пеперуда
непрекъснато триеща от себе си
излишните думи изрисувани съвсем произволно,
(без радост отколкото от угризения)
и може би й липсваше даже душа
за да не разбира че всичко това
едва ли има някакво особено значение

беше игра

позволена на възрастни
и не толкова млади
(че да я забравят),
започнала неопределено
и напълно спонтанно
на улица само от тротоари
нехвърляща сянка
превъзходна за развлечение
измислена с неангажираща креда
за да съвпадне поне с няколко цвята

и въпреки прахоляка и врявата
на температурните разлики
между ходилата и камъка
създаваше впечатление за танц
на листо от дървото на вятъра --
без ръце и вероятно даже без тяло
а само като един женски глас
приканващ все по-настоятелно
от края на паметта независимо
дали ще го разпознаеш

и защо не