аз съм търговец, НE_известно откога
купувам някои стоки, които друг не би купил
а по-скоро откраднал, може би защото
в състава им се крият частици
понякога събирани, а друг път намерени,
претопявани и отливани; сглобени в детайли
в сезона на морзовата азбука
под палещите слънчеви очи на г - о - п - д
(god)_онзи с райскиге ябълки
и изискания речник, НO аз съм само търговец,
така че_ моля, оправдателно е
да ми говорите с просташки намеци
Седиш подпрян на очакването, където бе оставен до после –
най-много пет часа или след минута-до две.
Нямаш ръце, за да свериш портфейла си с ѝмането си,
а и за какво ли би ти послужил, честно казано, щом
притежаваш цялото време в два забележителни крака,
един от друг по-различни, бавен и бягащ – къс и изтеглен.
Понякога, когато увисваш на по-изразено криволичещия си тестис,
ги прехвърляш един върху друг, но това трае само минута.
Ти, придобития за две евро на мястото на думите, които можеха
да получат плацебо-обяд, плюс малко зехтин и домати.
(Сиренето и хляба – заслужават шампионите.)
Хайде, пич, ти си артист под дървото на плача.
Цена нямаш! Всички гледат към теб –
като помощ за памет, за отбелязване на това от което
са най-притеснени.
Нямаш бръчки, протези, а с бързината си нараняваш.
Държиш адско кормило, фантастичната нула на празнотата;
загубените достойнства, гратисния период на необятността;
четирилистните детелини, куршум... най-добрите завъртания.
Това се нарича ТО – Придобитото от Живота.
Като фамилно име на бездната. Дъжд в последната вена
на страничната крива.
Управляваш наравно с Евангелието. Стоп. Даже повече.
Лаком, скърцащ, саркастично-безбожен непоносим Реалист.
Ноември е -
запуснатите плажове
са като сметища
за дрехите на лятото,
със вкус на прах
и демодиран блясък...
Солта избила по обувките
боде зеницата на
залеза –
и му пришива
пясъчни нюанси
Ноември е
известен ексцентрик
без никаква романтика –
развъждащ
от хайвера на писмата ми
пираноидни кламери.
* * *
Палтото ми –
приело външния ми вид
пристъпва сгърбено, само,
с поскърцващи обувки
и сърце по улици,
които трябваше да бъдат наши
и разпознава всеки нов етаж –
стъпало по стъпало,
което му подсказва, че с един замах
ще трябва да заспи на закачалката.
* * *
Черен гарван врана сива
не от рода corvus семейство corvidae –
вид corax или corone,
при който
важен е клюнът и погледът
и онази усмивка или...
насмешка ли
докато
реже жилетката на нощта
по изопнатите й нерви
и след няколко унищожени
ръкава - сяда,
кацнал в спокойствието си
на клон
над лявото рамо на тъмнината
за да награчи
часа на развиделяването
и удари камбаната на храма
черен гарван врана сива
плъзни сянката на самолета
и измъкни черната кутия
за да не остане нищо за разказване
* * *
Беше смърт
Беше сън - стон на дрънкалка,
железен камшик, обучен на болка;
сляпа чайка в тапета на слънцето.
Беше сън - ръб на звезда,
огъващ змии по орбитата на мрака -
беше смърт на деня.
* * *
На друга страница
градът се стича през олуците
вали по тротоара
подхлъзва се
в количката за пуканки,
отдъхва си с молив в ръка
на друга страница –
по цели часове,
прелистващ
слънцето от изток към неделя.
вървят в низходящ ред
по хипотенузата на
право-ъгъл-ностите,
съзнавайки
своите ограничения
виждащи в черно и бяло –
внимателно придържащи се
към собствените си
заключения
с възможни гаранции
за стъпките
които ще направят
предвидими
и леснодоказуеми
като питагоровИ теоремИ;
. . .
. .
.
пропускат моментите
за да погълнат повече живот
по-малко отворени
по-малко осезаващи –
загубили толкова много думи
месец... след месец...
. . .
. .
.
наистина ли няма да остареят
без да са чайки между
перките на вятърни мелници
или два жадни слънчогледа
оранжеви и червени от пламък,
умиращи за и от любов
като черни птици
в горната част на ирисите си
приличаше на връщане преминаващо по тротоара на инерцията залитащо като кукла на конци за разлика от други забодени с карфици по парапета на посоките с протегнати напред ръце
имаше си свой начин да продължава или да спре когато пресичаше на студено или падаше изплъзнало се между пръстите на някаква дума сякаш пукаше камъчета по фона на отъпкания асфалт
при първия случай на разминаване приемаше формата на пух мъгла отминал сезон люспи сняг загърнати в шал кръг заоблен от шепите на някой (искал да извика О – о – о – о... бичам) капки дъжд рукнал нагоре с примес на още нещо което завинаги засяда в сърцето когато иска да убие някого НЕ з н а м з а щ о
вероятно някъде e написано че хората са като клонче че растем като листата от пъпките листата окапват клонката расте и изобщо всичко е свързано като при дърветата видимо и невидимо грубо и нежно короната и корените
и всички започваме да си приличаме по косата по дрехите по храната все едно тесто и кучетата затлъстели а лицата ни с маски - всичко е просто и едва ли някой ще го оспори и едва ли някой ще дръзне да противоречи а ако се все пак се намери такъв всеки от нас трябва да го заплюе
Предметите са облечени в думи. Думите служат на предметите. На образите, на поведението. На песните. Маркират спомени. Те държат всичко. Те имат достатъчно, за да разкажат за всичко. Биографични, автобиографични, социалноконтактни, асоциални, подчертано основни, коренно различни, безлични самопризнания. Закачени по ръцете правят любов. При засилване охлаждането на климатика болят в областта на шията. Строят тераси когато искат да хвърлят поглед към небето и наричат звезди. Въртят велосипеди в парка, заобикалят мравки, пият кисело вино. В почивните дни заемат голямо легло и когато заспиват в леглото понякога чуват как хората ги одумват. За да не слушат - завиват се през глава с износените юргани, спомнят си как са ги използвали за какви ли не глупости
каква прекрасна есен ни очаква с бисквитки и сметана и липов чай червенобуза жълтокоса с полепнали мухи по гънките на задника
И накрая, обидени, просто изпращат по дяволите целия свят
