Toxic

когато те сънувам нямам глас
преглъщам те
с онова парче от ябълката
което ме просмуква със беззвучие

прати ми знак
че чуваш мислите ми
съпътствай първия ми вик
стани компас
в залутаните ми посоки
превъртай ме
кръстовай в центъра
разтърсвай ме отвътре
като нож
със който се убива всеки срам
прелей ме
в собствени пространства
та и самата аз
да не успея да се върна

когато те сънувам нямам бряг
превалям
в сенките на своите овали
откривам недостъпния си свят
и сякаш може би изчезвам
във празното поглъщане на тялото си

Г-н октопод...

Като си дремеш, навит в пипалата, прибрал огромно чело, срамежлив и розов, като ледена морска възглавница,
още ли пазиш от синята кръв, кръстоска на три океана?
Нямам компания, искам да кажа. Няма нито едно малко местенце в света, което не ми се иска да пусна. Мразя омразата. Разпадащите се чувства -
зъбите им тракат, а аз цяла съм станала сякаш от камък.
Като онези придворни, застинали сто години, от приказката за Спящата Красавица.
Пусни ме при себе си, докато падна до дъното, под водата. Идеално убежище в бурен, ветровит свят като днешния.

Дъното, с изгладени от вълните парчета бели корали. И с всички, които не умеят да плуват...

Избягваме се

През тристата шейсет и пет терзания
от месеци, сезони, часове,
със белезите по часовника -
(дори с движението на звездите)
стрелки пресичат тялото ти
с поглед.
Не толкова отдавна.

Докато налучкаш пътя.

Навсякъде и никъде –
по избор.
Пространствата са винаги подвижни,
а разстоянията се стапят като дните.

Животът ни на място
е мъчителен като забрана,
издадена от предпазливост.
Непредвидимо е
да бъдем близо. Избягваме се.

беззъбо безкръвно

Имаме дъжд.
Гора и може би мъх.
Трябва ни буря.
Да прочисти небето
от празните думи.
Да прелеят улуците.
Върху мъдростите
за юга.Трябва ни и
пътуване. Да търкаля
шосе и чакъл. От уста
до уста. До кухо чене.
През което да вкараме
содна в сърцето...
Където вече отдавна
не е кипвала кръв.
Слънцето играе
второстепенна роля
в тази история... Като
аплауз. Ала твърди, че
този, който си тръгва
трябва да има нещо
за казване.

Цитат на страстта

Посвещавам ти
всеки ред от
своето тяло.
Неизбежно е.
Просто дишай.
Без страх. Страстно
първо докосване.
Измисли ме
в страници с
тези мечти, които сънувам.
Целувай ме.
С всяка нова по-стръмно.
По-дълбоко
и невъздържано.
До агония и вина.

Goldfrapp - Lovely Head

So, in the end, I have some questions

Казах ли ти че диригентът е глух
че кимоното само
прикрива слугинската кожа
че сърцето е най-смело, когато
ужасно се страхува
че храмовете са повече пълни със
сълзи, отколкото със светци
че вече е късно за
далечния смях на неловкото
мълчание помежду ни по който се
приближавах към теб че
сламената рогозка гори без влагата
на телата че хладнокръвието е
член на секта
а опряното в гърлото острие е хладно
оръжие за избухване на крясък... и
едновременно за възцаряване на тишина...
не, не ти казах защото думите ми
бяха похитени и убити от
строгия поглед на порицанието ти.