когато са къси ръцете
на моите храсти за танци
а вятърът плъзга широка опашка
по лицето и по устата ми
чепат като ноемврийско дърво
откъснал се изпод лятото
пропълзял нагоре по глезените
избуял през врата ми зелен
за да падне на тротоара
с изтритите плочки от кал
върху нетрайната форма на сянката ми
опасваща ме в студени обятия
лишени от кринолин и розови панделки
как мислиш – мъж ли е, или жена –
вятърът, когато
е в костюма на тялото ми
освен, че е млад и гладко обезкосмен
но защо ли пък все ще заплита
разтреперани пръсти
в дъждовната ми коса –
един на лице два на опакИ
докато цяла ме разплете
как мислиш – мъж ли е бил …
или някой маскиран единствено за ефект
Няма коментари:
Публикуване на коментар